— Продължавай, Джеймсън — обади се Лорънс. — Време е тя да научи цялата истина за баща си.
— Вече знам цялата истина — отвърнах аз, но и двамата не ми обърнаха внимание.
— Добре тогава, ще чуеш всичко — отвърна баща ми. — Лейди Каролайн забременя. Аз, разбира се, бях женен за майка ти. В крайна сметка и двамата разбирахме, че нямаме избор. Тя трябваше да направи така, че детето да мине като създадено от Линдхърст. Каза, че е пътувала в продължение на почти месец без съпруга си и не беше сигурна дали ще успее да представи детето като негово. Но трябваше да опита. Какво беше един месец в крайна сметка? Бебетата често се раждат преждевременно. Двамата обаче трябваше да се разделим и това ни изпълваше с безкрайно отчаяние.
— О, да, това звучи доста романтично, татко — рекох аз. — Ти уби лейди Каролайн, така както уби моята майка, както уби и Моли, камериерката. Извиненията ви са жалки, сър. Похотливостта ти не се поддава на описание.
— Коя е Моли?
Затворих очи.
— Боже мили, ти дори не я помниш, така ли? Беше камериерка у нас. Забременя от теб и умря, докато раждаше твоето дете, а ти просто си отиде, дяволите да те вземат. Просто си тръгна, вероятно като си подсвиркваше, в търсене на следващото си завоевание. Тя не означаваше нищо за теб. И майка ми знаеше за Моли, знаеше за другите ти жени. А и как можеше да не знае, те бяха толкова много. Помня как те умоляваше със стичащи се по лицето сълзи, помня риданията й, които би трябвало да те спрат, но единствената реакция беше пълното ти безразличие.
— Андрея, за Бога, та ти беше дете. Не е възможно да си разбрала. Виждала си нещата през детските си очи. А това не винаги е реалността, не винаги е истината. Чуй ме. Сигурно вече си си дала сметка, че твоята майка… тя имаше склонност към истерии. Виждаше във всичко обида за себе си, дори най-дребната думичка я караше да плаче, да крещи и да губи напълно самоконтрол. А беше и студена жена. О, да, беше красавица, но — студена. Не ме желаеше така, както един мъж би искал да го желае неговата жена. Не искаше да я докосвам, но най-вече не искаше да имам друга жена. Аз не съм монах. Имах нужда от женска близост, от някой, който милее за мен, с когото да мога да споделям своите желания и страсти. Оказа се, че майка ти не е този човек. За нея бях само едно притежание. Казвам ти, нямах друг избор, освен да открадвам кратки мигове на удоволствие, на покой, с други жени. Тя самата не ми остави друг избор. Сама ме отблъсна от себе си.
Много спокойно, като гледах право в него, право в красивата му уста, която току-що бе изрекла толкова много лъжи за майка ми, заявих:
— Всичко, казано дотук, са неоснователни извинения; с тях само опитваш да оправдаеш действията си, и ти го знаеш много добре. Майка ми те обичаше с цялото си сърце. Ти я нараняваше непрекъснато, без да ти пука. Тя ми го каза. Може да съм била само дете, но аз я прегръщах, докато плачеше, когато ти излизаше, за да бъдеш с друга жена. Ти я унищожи с нескритото си равнодушие към нея. Ти беше нейният живот, но тя не представляваше нищо за теб. Ти си не по-малко чудовище от онзи смехотворен старец тук.
За моя изненада той кимна.
— Имаш право за много от нещата. Аз опитвам да се оправдая.
— Ти се питаше защо той не ти писа каква точно е причината да те предупреждава да напуснеш незабавно Девбридж Манър, нали? — обади се графът. — Представяш ли си да ти беше съобщил, че всъщност е отнел съпругата на друг и, след като се беше погрижил тя да забременее, я беше върнал на мъжа й? Помисляла ли си някога, че би могъл да се самообвини така? На него не му е стискало да ти каже истината. Сама можеш да се убедиш.
Да, наистина можех да се убедя лично. Джон се размърда зад гърба ми. Какво ли мислеше той? В стаята цареше гробно мълчание. Погледнах към баща си, видях кървавото петно, изцапало някога бялата му риза. Почувствах почти нечовешката болка, която го измъчваше — от раната в рамото до раните, които му нанасях аз. Дяволите да го вземат, той не заслужаваше нищо друго, освен презрението ми, омразата ми. Стоях неподвижно, изгубена в миналото. Виждах в съзнанието си бледото, обляно в сълзи лице на майка си. Преди десет години… тя беше умряла, погребана, беше си отишла завинаги. Изведнъж, неочаквано, някаква врата се затвори в съзнанието ми. Миналото остана зад тази врата. През нея не можеха да преминат сенките от миналото, горчивите спомени и образи. Сега вече нямаше друго, освен светлина и яснота. Струваше ми се, че току-що ме бяха извадили от някакъв дълбок кладенец. Почувствах как светлината ме обгръща. Усещах се свободна. Цяла. Погледнах към блестящите му сини очи, със съвсем същия цвят и форма като моите, и рекох: