— Пусни ме веднага, Флинт! — извиках аз. — Незабавно, дяволите да те вземат!
Но той нямаше подобно намерение. Протегна ръце с намерение да ме удуши и изкрещя, очевидно извън себе си:
— Проклета кучко, ще те убия. Ти уби господаря ми. Ще ти извия мършавия врат.
Чух как Джон извика нещо, видях как се спусна към нас, но знаех, че само аз мога да се спася. Овладях се. Знаех какво трябва да направя и прострелях Флинт право в гърдите.
В малката стая настъпи зловещо мълчание. Двамата мъже останаха да лежат по корем, залепили лица към пода. Джон изтича до Флинт и се вгледа в него.
— Божичко, какъв ужас изживях. Ти го направи, Анди, направи го.
Джордж погледна към Джон и изскимтя. Заразмахва опашка, все по-бързо и по-бързо, докато най-накрая тя вече не се забелязваше. И тогава скочи върху младия мъж, цели трийсет сантиметра от пода. Джон хвана кучето ми.
— Всичко е наред вече, Джордж, съвсем наред. Не, успокой се. Справи се чудесно. Спаси всички ни. Не, не се облекчавай върху мен във вълнението си. Добро момче. — Донесе ми го. Отпусна се на колене до мен. — Добре ли си, любов моя?
Кимнах бавно. Нямах думи. Бяхме заобиколени от трупове. Миризмата на кръв изпълваше въздуха. В този момент баща ми изохка.
— Добре съм — успях най-сетне да прошепна аз.
Той ме целуна леко, по устата, потупа ме по бузата и се изправи.
— Ще превържа рамото на баща ти. Трябва да се доберем до имението и да изпратим да повикат доктор Боулдър колкото се може по-скоро. Трябва също така да освободя Бойнтън от онзи навес. — Спря и добави през рамо: — Много се гордея с теб, Анди. Ти си смела. Но все пак мисля, че е невъзможно да ме обичаш повече, отколкото те обичам аз.
Баща ми изохка отново.
Джон седна веднага и започна да му превързва раната.
— Не се притеснявай — рече той, без да вдига поглед. — Бил съм войник шест години. Имам голяма практика в правенето на превръзки.
Изправих се бавно и взех другия пистолет. Беше останал само един куршум. Беше достатъчен. Нито един от останалите двама не се интересуваше какво бе станало с господаря им; това беше проблем само на Флинт, но той вече не се вълнуваше от нищо.
Поех си дълбоко въздух. Всички бяхме живи. Чух ново болезнено изохкване. Каквото и да бе сторил баща ми, аз не исках да умира.
И започнах да се моля с цялото си сърце да остане жив.
Баща ми наистина оцеля.
Сега беше в някакво състояние между упоителен сън и безсъзнание. Доктор Боулдър бе останал в имението, за да се грижи за него.
Ръкър отведе двамата мъже в местния затвор и не беше никак нежен с тях. Помня как Джон ме притисна към тялото си, помня докосването на устните му в косите ми. Помня как Бойнтън му бе стиснал силно ръката с облекчение. Помня как се прегръщаха Томас и Амилия, и Амилия плачеше. Помня колко ужасени бяха всички от случилото се. Помня как се хранех в кабинета, край огъня, в компанията на Джон. И тогава внезапно, без причина, всичко изчезна. Опитвах се да отворя очи, да кажа нещо, но не можех. Какво ставаше с мен?
— Тя преживя прекалено много — чух аз гласа на Джон, който очевидно ме носеше. — Това е защитната реакция на организма й.
Усещах, че наоколо има хора, чувах ги да говорят, съвсем тихичко, както се прави край болен човек. Дали не бях болна? Нямах представа. Знаех само, че се намирам някъде надълбоко и не можех да се измъкна оттам.
Спах и сънувах.
В съня си чух гласа на Питър. Сънувах, че ме държи за ръката и прокарва леко пръсти по бузата ми. Казваше ми да се събудя, защото до Коледа оставали само четири дни и било неучтиво от моя страна да не го приветствам. Дори попита дали съм му купила подарък.
Но аз не можех да се събудя. Плувах в мрак, усещах как празнотата ме обгръща, обвива ме като в пашкул.
По-късно пък мис Крислок повдигаше главата ми и ми даваше нещо за пиене; изпих го и заспах дълбоко. Мисис Редбрест ме хранеше с вкусен пилешки бульон. Чух я да обяснява какъв късмет било, че се храня; в противен случай съм щяла да се изтощя и това щял да бъде краят ми. Искаше ми се да й благодаря, защото бульонът ми харесваше много и ме затопляше приятно. Искаше ми се също да я успокоя, че нямам намерение да се изтощавам.
Чух гласа на Джудит, която ми казваше „Добро утро“ с типичен за щата Вирджиния акцент. Нейното „утро“ се точи почти половин минута. Мис Гилбанк се засмя, потупа ме по ръката и ме помоли да се събуждам скоро, тъй като съм й липсвала. Имах желание да споделя, че и тя ми липсваше. Толкова много хора имаше около мен, всички те шепнеха, всички ме докосваха леко, потупваха ме, а на мен ми се искаше да отворя очи. Но не можех и ми беше много неприятно. Исках да отворя уста и да им кажа да правят нещо друго, а не само да се промъкват наоколо ми и да шепнат. Исках да викат, да се смеят. Да, исках да чувам смях и може ми дори музика. Но единственото, с което бях заобиколена, беше шепот и безкрайно, бездънно, дълбоко мълчание.