Дали нямаше право? Дали не бягах от живота, уплашена до смърт от проваления брак на родителите си? Прокарах длан върху очите си, за да избърша сълзите. И беше казал, че това му разбило сърцето. Но мъжете нямаха сърца, които се разбиват, дори братовчед ми, макар да не се съмнявах, че той си вярваше. Не се съмнявах също така и че ме обича истински. Но не се беше върнал вкъщи, когато умря дядо, тъй като имаше по-важна работа. И никой не бе сметнал, че прави нещо нередно. Никой не го укори… освен аз самата.
Не, мъжете само вземаха и правеха единствено това, което им беше приятно. Човек можеше да ги изтърпи, може би дори да ги обича, но не и да им вярва. Дори братовчедите, които са толкова близки, че са като братя, и които обичаш, и те те обичат. Аз никога нямаше да забременея и по този начин да стана зависима от някакъв съпруг.
Дядо бе по-различен. Молех се същото да може да се каже и за бъдещия ми съпруг.
На вратата се почука леко. В библиотеката влезе „кльощавият лорд Торп“, както Питър бе нарекъл преди десет години иконома Торп, застана гордо пред мене с изправен гръбнак като истински аристократ и съобщи за пристигането на граф Девбридж. Премигнах няколко пъти, за да се преборя със сълзите. Станах от мястото си и пригладих набързо косите и роклята.
— Андрея — произнесе той с мекия си, красиво модулиран глас. — Андрея.
Подскочих стреснато и се огледах припряно. Не бях в дядовата библиотека на Кавъндиш, а стоях срещу новия си съпруг в леко полюшващ се файтон.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Андрея — повтори отново той и ми се усмихна, — да не би да се отегчихте до смърт, скъпа? Или сънувахте нещо? Струва ми се, че и аз самият задрямах за момент. Моля ви, простете ми.
— Просто мислех за Питър — отвърнах аз; не желаех да разсъждавам повече върху думите, които ми бе казал Питър и онова, което му бях отговорила аз.
Лорънс се наклони към мен и потупа приятелски скритите ми в ръкавиците ръце.
— Знам, че не ви е лесно. Аз също бях разочарован, когато братовчед ви отказа да приеме нашата покана. Е, поведението му ще се промени, когато види колко сте щастлива и доволна с мен. Ще го впечатли и нарастването на авоарите ви, тъй като човекът, който управлява бизнеса ми, има дарбата да удвоява всяка гвинея, към която погледне.
Засмях се. Съпругът ми ме караше да се смея, също като Джон. Намръщих се. Този човек се бе появявал само три пъти в живота ми. Отдавна не го бях виждала. Той не беше нищо и никой за мен. Време беше да го забравя.
— Мислите ли, че бихте могли да ме наричате Анди, милорд? Никога не съм обичала Андрея. Дядо ми ме наричаше така само когато ми бе ядосан за някое провинение.
— Анди? С момчешко име?
— Реагирам без проблеми на него, сър. То е като изключително удобна обувка за мен.
— Добре тогава. Струва ми се странно, но ще опитам. Ще ми се да ми бяхте казали преди; досега вече щях да съм свикнал.
— Не знаех дали ще одобрите. Не исках да рискувам да избягате, ако ви кажа за неженственото си име преди да сме се оженили.
Той ми се усмихна; наистина имаше чаровна усмивка. И изглеждаше по-млад от възрастта си. Беше висок и слаб и нямаше двойна брадичка, която да увеличава годините му. Носът му не беше червен и осеян с венички от прекаляване с пиенето. Очите му имаха изумителен тъмносин цвят. Беше достатъчно да го погледаш, да го послушаш само няколко минути, за да си дадеш сметка, че е ерудиран, чувствителен и изтънчен човек, каквото и да означаваха последните две определения. Бях ги чувала много често, откакто се помнех; очевидно бяха важни, затова бях почти убедена, че той ги притежаваше и двете.
Беше тъмен мъж с надвиснали над очите гъсти вежди. Тъмнокестенявата му коса беше все още гъста, прорязана тук-там от бели нишки. Съпругът ми определено изглеждаше много добре.
Ако ми беше баща, може би нещата щяха да бъдат по-различни.
— Отгледана сте по доста необичаен начин — проговори Лорънс, — само от дядо си след смъртта на майка ви. Едновременно е очарователно и смущаващо. Ще видим кое надделява.
„Какво означава това?“ — запитах се аз. Той се намести отново насред меките възглавници и протегна краката си диагонално. Скръсти грациозно ръце пред гърди и наклони едва забележимо глава на една страна, като подпря леко брадичка на шалчето си. Изглеждаше спокоен, умиротворен. Не бях свикнала да се намирам край мъже, чието държание не наподобява вулкан, какъвто бе дядо ми. При него и гневът, и смехът идваха бързо.
— Питър ми каза, че имате двама племенници, които живеят с вас — обадих се аз. — Единият от тях е негов връстник и също така ваш наследник.