Един месец по-късно
Венеция, Италия, Палацо „Долфин Манин“
Джон ме притискаше към тялото си и ме полюляваше лекичко, както имаше навик да прави. Обичах да ме прегръща. Бях обикнала и Венеция, и нейните романтични гондолиери, които идваха всеки ден да ми попеят и да ми помахат с ръка.
Беше април. Времето бе толкова хубаво, че и местните жители не бяха в състояние да говорят почти за нищо друго, освен за безкрайните веселби, балове, балове с маски, залагания и новите си любовници, разбира се.
Слава Богу беше все още рано за пищните летни миризми, които можели да накарат човек да падне на колене, както твърдеше Джон. Вдигнах поглед към невероятно синьото, осеяно с облаци, небе, и се зачудих дали тук някога валеше изобщо, дали беше студено, влажно и неприятно. Дали някога духаше толкова силен вятър, че да заплашва да откъсне косите ти от скалпа?
Не, поне през април тези неща ги нямаше. Това беше Венеция и аз усещах магията й до дълбините на душата си. Звукът на леко плискащата се вода на „Канале Гранде“ в древните колони под нас, ми действаше успокояващо. На Джордж тези звуци също чу харесваха. Той хъркаше по-силно, когато спеше на балкона, унасян от шума водата.
До залез слънце оставаше може би около половин час; тогава слънцето светеше като злато във водата и с наближаването към хоризонта ставаше толкова голямо, че заплашваше да погълне Земята. Взирах се във водата, която като че ли беше посипана с диаманти от вълшебна ръка. В този момент някакъв гондолиер запя на залязващото слънце и на мен ми се приплака от щастие.
Протегнах се в обятията на съпруга си и той ме целуна по челото. Джордж спеше на една възглавница край нас, поставил грозната си главичка върху лапите.
— Тук сме от две седмици — рече Джон и ме целуна по лявото ухо.
— Да, и времето е толкова невъзможно съвършено, че започвам да копнея за малко хубав студен вятър над нашите блата.
— Когато дойдох за първи път във Венеция, реших, че искам да я посетя пак с младата си съпруга. И ето ни сега тук, удобно настанени в сърцето на града. Но какво означават тези думи? Да не би да си се отегчила вече от мен?
Ръката му обхвана леко гръдта ми. Притиснах се към него — исках да усетя дланта му, пръстите, топлината, която те изпращаха надолу към корема ми.
— Може би и това ще стане след около петдесет години — отвърнах аз и го целунах по врата.
— Днес получих писмо от баща ти. При него всичко върви добре. Вече се чувствал чудесно, а бизнесът му за обработка на диаманти продължава да процъфтява, въпреки неговото отсъствие. Ще ни посети през юни. Мис Крислок се намира в дома край Лийдс, ръководен от познатата на доктор Боулдър. Тя и персоналът й се грижели за душевно болни. Там никой не ги малтретира. Тя е добре, Анди.
Кимнах. Не ми се искаше даже да мисля за жената, която дълго време бях смятала за моя втора майка. Потърках леко с длан гърдите му; чувствах отмерените удари на сърцето му. Все още за мен бе истинско чудо всичко, което усещах в него; то бе толкова различно от мен.
— Никога не съм предполагала, че един мъж може да бъде толкова ценен — заявих аз и целунах сърцето му през сакото.
Той се засмя; усетих буботенето в гърдите му.
— Това означава ли, че ти идват и духовни мисли за мен?
— Вероятно не.
— А, значи ме желаеш за целите си?
— Онзи дебел килим пред камината ми привлече погледа.
Помислих, че щеше да си глътне езика. Бях се променила толкова много и все още от време на време го изумявах. Разбира се, за тези промени беше отговорен той самият и затова те му доставяха още по-голямо удоволствие.
— Всъщност, той привлече и моя поглед. Сами сме и засега Джордж не хърка.
— Истинско чудо.
Джон се засмя и ме притисна към себе си.
— Ще чувам смеха ти през всеки ден от живота си. Прекрасна перспектива. Така, тази вечер ни чака друго парти. Графиня ди Марко. Не си ли се уморила още от всички тези празненства, соарета и балове?
Поклатих глава, без да я вдигам от рамото му.
— Искам да облека красивата тюркоазенозелена копринена рокля, която ми избра. Освен това има още нещо, Джон. Не искам да напускам Венеция преди да сме видели малко дъжд, може би малко вятър и студ.
— Тогава ще трябва да стоим тук до ноември. — Джордж изскимтя и съпругът ми добави: — Онзи ден той едва не падна в канала, докато опитваше да открие безупречния храст. Не разполагаше с кой знае какъв избор.
Приведе се и ме целуна, този път не леко и приятелски, а дълбоко, с което възбуди нов глад, глад за него самия. Ръката му се плъзна под роклята ми, започна да ме докосва и ми се прииска да закрещя от удоволствието, което предизвикваше. Прошепнах в устните му: