— Да — отвърна графът, — по-голямото момче е мой наследник. За жалост през последните години се поотдалечихме, но той си е у дома, поне се моля вече да си е у дома.
— Какво е станало?
Едната му вежда се повдигна незабавно. Той като че ли бе готов да избухне, което според мен бе логично, защото въпросът ми бе малко дързък. Но от друга страна вече му бях съпруга. Лорънс кимна, очевидно на самия себе си, сякаш бе взел решение, пое си дълбоко въздух и ми се усмихна неубедително. Въпреки това заговори с лекота:
— Работата е там, че той прилича прекалено много на баща си. Преживя ужасно смъртта на родителите, които бяха убити от бандити. Двамата с брат му бяха съответно само на дванайсет и на десет години, когато стана това. Аз съм им чичо; съпругата ми беше починала, без да ми роди деца. Нямах желание да се женя отново. И така двамата дойдоха при мен и аз ги приех като свои синове. Томас, по-малкият, се приспособи възхитително, за разлика от брат си, Джон, който е на нож с мен от мига, в който пристигна в имението ми. — Очевидно бе прочел оформилия се на устните ми въпрос, тъй като добави: — Изглежда ме обвиняваше, че съм жив, а баща му беше умрял. Смяташе, че не е справедливо.
Изобщо не бях имала предвид това.
— Казахте, че името му е Джон — произнесох внимателно аз; страхувах се гласът ми да не ме издаде. „Не може да бъде — мислех си аз, — не може да е същият Джон. Толкова много Джоновци има навсякъде, прекалено много, за да ми минава дори през ума възможността за подобно съвпадение.“ Затова добавих: — Питам, тъй като се запознах с един Джон малко след смъртта на дядо ми. Стори ми се приятен човек.
— Каква му беше фамилията?
— Не знам — отвърнах аз и осъзнах, че приличам на пълна глупачка. — Просто го срещах на три пъти. Той обичаше да се смее. Харесаха се с Джордж. Колкото до Джордж, той изглежда би предпочел да остане с него; възпря го само това, че не беше сигурен дали Джон ще го храни така добре като мен.
— Е, в такъв случай не може да е бил моят племенник. Никога не съм чувал Джон да се смее. Той е мълчалив, намусен младеж, определено не е очарователен и няма нищо забележително както в отношението му към мен, така и в боравенето с проблемите на имението. Никога не съм го виждал в присъствието на животно, за бъда в състояние да преценя чара му в тази област. Той е обаче нещо като военен герой, така че може би с времето слабостите му ще се изгладят. Честно казано, не е стоял много тук, за да имам достоверни впечатления. Да, времето ще покаже.
— А Томас?
— А, сладкият ми, погълнат в себе си Томас, който не ми е създал никакво притеснение от десетгодишната си възраст. Не, не казвам, че е егоист. Просто се вълнува прекалено много от всяка болка, която почувства. И тогава изчита всичко, каквото намери по въпроса за нейното лечение. Съпругата му Амилия се справя добре с него. Мисля, че вече е събрала цял килер всевъзможни отвари и билкови лекове за лечение на всичко, като се започне от брадавици и се стигне до стомашни колики. Всеки път, когато се появят циганите, тя изкупува всичките им възстановяващи и тонизиращи средства. Амилия е дъщеря на виконт Уейвърлий, изключително необикновен джентълмен. Тя е прелестна и донякъде — сноб; нещо добро в повечето случаи, както съм установил.
— И сега може би Джон се е прибрал с намерението да остане?
Лорънс се умълча отново. Погледнах навън през прозореца на каретата, изненадана от внезапното притъмняване. Започна да ръми и аз увих краката си плътно с топлата завивка. Каретата имаше чудесни ресори и бе наистина луксозна, мислех си аз, като прокарах показалец по светлосинята сатенена тапицерия. Свалих едната си лимоненожълта ръкавица от ярешка кожа, за да докосна меката тъкан и така открих наследствения пръстен на рода Девбридж, който заемаше цялата вътрешна фаланга на пръста ми. Вгледах се в масивния смарагд, заобиколен от диаманти, и почти се сепнах, като се сетих, че вече бях графиня Девбридж. Дали първата съпруга на Лорънс го бе носила? Дали бяха извадили пръстена от пръста й след като бе умряла? Какви мрачни мисли ми минаваха само през главата. Как ли се погаждаше Джордж с мис Крислок? Те си допадаха, а и тя бе настояла, че е редно да остана насаме с новия си съпруг, вместо да трябва да говоря постоянно на Джордж.
След по-малко от час пристигнахме в Репфорд, където Лорънс бе уредил да преспим в страноприемницата „Сивата гъска“. Още не бяхме спрели в двора и към нас се втурнаха няколко момчета, за да хванат конете и да отворят вратичката на каретата.
На вратата ни посрещна с дълбок поклон домакинът, на чиято лъскава глава не бе останал нито един косъм; успях да установя този факт с лекота, тъй като той беше доста нисък. Когато се поклони, темето му се озова точно под носа ми.