Графът потъна в размисъл.
— След Хюго няма графове, които да представляват интерес. Процъфтявали сме под управлението на Стюартите, тъй като сме били заклети роялисти. За нещастие това в крайна сметка ни струвало твърде много. Кромуел и неговите хора превзели имението, когато Джеймс Линдхърст, тогавашният граф Девбридж, угощавал богато цял полк от роялистките войски. По-голямата част от сградата била унищожена по време на битката; единствено старата зала останала непокътната.
— Джеймс Линдхърст ми се струва по-обещаващ. Какво е станало с него?
— Последвал краля и в крайна сметка се качил на ешафода. Принуден съм да призная, че твоите предци, които са успели да избегнат неприятностите с Кромуел, са били по-гъвкави от моите. Родът Девбридж има късмет, че Стюартите се връщат бързо. Оттогава досега процъфтяваме. Последните ми предци съумели да се харесат на техни немски височества и били възнаградени подобаващо. И така, скъпа моя, стигаме до днешния ден.
— Ами имението? Кога е било възстановено?
— Както казах, старата зала си е същата от времето на Тюдорите. Всеки Девбридж оттогава досега е добавял по нещо свое и сега имението представлява не особено привлекателна смесица от различни архитектурни стилове.
Засмях се.
— Същото се отнася и за Диърфийлд Хол. Видях го за първи път, когато бях на десет години. Няма да забравя как се губех поне по веднъж на ден в продължение на цели три месеца.
— Ще ти бъде нужно известно време, докато се научиш да се ориентираш и в Девбридж. Аз затворих северното крило, така че ще се тревожиш за по-малко тъмни, плесенясали коридори.
Винаги бях обичала Йокршир. Човек разбира, че се намира в някоя по-специална част на Англия, когато може да види и да подуши тресавищата, които се простират като че ли чак до небето. Земите на съпруга ми се намираха на не повече от двайсет мили югозападно от Йорк, един от най-любимите ми градове. Бяхме се разхождали с карета в продължение на почти половин час сред гъста дъбова гора. И, дори още по-хубаво, Девбридж Манър отстоеше на не повече от петнайсет мили от Диърфийлд Хол. Имах чувството, че се прибирам у дома. Само дето дядо нямаше да е там.
Когато взехме поредния завой на пътя, пред нас се изправи Девбридж Манър, който все още блестеше под последните лъчи на яркото слънце. Както бе казал съпругът ми, той представляваше богата смесица от архитектурни стилове, но всички те се съчетаваха красиво — от назъбената кула до прекрасните арки в античен стил.
Бях се влюбила в имението, още преди да спрем пред огромните входни врати. Те бяха отворени със замах от Мойсей. До последния си ден ще се кълна, че библейският Мойсей не може да е бил по-впечатляващ от иконома на Девбридж — Брантли беше с дълги бели коси, черен костюм и светещи пророчески огънчета в светлите си очи.
Той щракна с пръсти и като по магия се появиха двама лакеи с ливреи в тъмносиньо и бяло. Единият от тях отвори вратичката на каретата, а другият постави табуретка за стъпване.
— Брантли — провикна се Лорънс, — това, разбира се, е новата ти любовница.
Очаквах от устата на Брантли да се излее някой от Божиите закони, но когато заговори, съседните хълмове не се разтърсиха, нито пък някой от храстите пламна.
— Добре дошли у дома, милорд, миледи — произнесе той с мек като бренди глас. — Цялото семейство е вътре и ви очаква.
Влязох със съпруга си в древна зала, мрачна и миришеща леко на ароматизиран с лимонова есенция паркетин и гниещо дърво.
Брантли ни поведе вдясно към красива двойна врата от орехово дърво. Отвори я, разпери широко ръце и обяви:
— Граф и графиня Девбридж.
Гостната представляваше дълго тясно помещение с висок сводест таван, доминирано от тъмночервени пердета и тежки махагонови мебели. Подът бе разделени от три прекрасни персийски килима и тази негова част, която се показваше между тях, блестеше с приятен, тъмен цвят. Всичко сияеше на светлината на най-малко петдесет запалени свещи, разположени в големи орнаментирани свещници.
В стаята имаше трима души. Те погледнаха от Лорънс към мен и отново — към него.
Определено не изглеждаха особено щастливи.
ШЕСТА ГЛАВА
— Влизаме в леговището на змея — прошепна в ухото ми графът, изхили се и стисна ръката ми.
Опитах да се засмея, но се оказа трудно. Събрах смелост, преглътнах с усилие и погледнах към тримата, които продължаваха да ни съзерцават безмълвно. Не бяха помръднали. Изкашлях се и тръгнах към тях.
И в този миг се заковах на мястото си. Не, просто не беше възможно. Не можеше да е той, не можеше. Но беше точно той. Мъжът се отдели от сянката в другия край на камината. Беше Джон, същият Джон, когото Джордж обожаваше, Джон, който на три пъти бе искал да се запознае с мен.