— Наричай ме Анди. Дори Лорънс ме нарича вече така. Много по-приятелски е, не мислиш ли?
— О, да, права си.
— И защо сте изненадани?
— Разбрахме едва вчера от пристигналия пратеник, че чичо Лорънс се е оженил — отвърна Томас. — Това бе първата изненада. Струва ми се, че всички очаквахме някоя дама с по-майчински вид, не толкова млада и красива жена като вас.
— Предполагам, че ще придобия по-майчински вид с времето, Томас.
— Какво? Да не би вече да очаквате дете? — извика Джон; тонът му бе нисък и зъл.
Отдели се от стената до камината и направи две дълги крачки към нас.
Езикът ми отказваше да помръдне; чувствах го като дървен.
— Не, Джон — отвърна невъзмутимо графът, като хвана свободната ми длан в ръката си, — тя искаше да обясни, че с времето ще свикне с вас.
Не казах нищо, просто оставих новите си роднини да ме оглеждат на воля. Какво виждаха, освен едно по-скоро ниско момиче с къдрави червеникаво-кестеняви коси? Не бях грозна, но се съмнявах, че мога да претендирам за епитета „красива“, който Томас току-що бе употребил в моя чест. Знаех, че имам хубави сини очи, „като лятно небе“, както казваше дядо ми, но и тримата бяха прекалено далеч, за да могат да им се възхитят, дори да искаха да го направят.
Защо Лорънс не им бе казал, че ще се жени за мен? Какво ставаше тук?
— Скъпа — обърна се съпругът ми към Амилия, — Брантли казал ли ти е кога можем да очакваме вечерята? Анди има здрав апетит. Струва ми се, че стомахът й започна да се оплаква десетина мили преди да стигнем в Девбридж.
Червата ми наистина бяха куркали, но не шумно.
Дарих го със слънчева усмивка.
— Можем би един-два фазана, добре изпечени, ще ми стигнат.
Графът докосна леко с пръсти бузата ми и ме погали. Замръзнах. Знаех, че усети как се свих в черупката си, въпреки че не помръднах изобщо. Това не помрачи усмивката му.
— Ще позвъня на Брантли и ще се погрижа за твоя фазан.
— Благодаря, Лорънс.
Той не беше имал предвид нищо; просто ми засвидетелстваше привързаността си. Трябваше да свикна с подобен род прояви, типични за мъжете. От страна на съпруга ми. Не означаваше нищо. Той просто бе привързан към мен. Не беше проблем да се справя с привързаността му.
Амилия седна на един от прекрасните махагонови столове от миналия век, с извити странични облегалки за ръцете, и подреди тъмносинята си копринена пола. Тя беше вероятно три години по-голяма от мен, не повече. И прекрасна с тези черни като грешни мечти коси, както би казал в такъв случай дядо ми, с майсторски аранжирани къдрици.
— Ти не яздиш ли, Амилия? — попитах аз.
Джордж излая, тъй като Джон тръгна към нас.
— Защо мислиш, че не яздя? Джон, не насърчавай това куче.
— Толкова си бяла — отвърнах аз. — Не мога да си представя, че слънцето някога те е докосвало. Приличаш на статуите на богинята Диана, които съм виждала в Британския музей. Джордж, дръж се поне за момент както трябва, ако обичаш.
— Прекалено е бяла, и аз й го казвам — намеси се Томас. Той бе застанал зад съпругата си и бе поставил леко длан върху рамото й. — Може би дори мъртвешки бледа през зимата, а тя вече чука на вратата. Не искам да имам нищо общо със смъртта. Организмът ми не е така силен, както би трябвало да бъде.
— Не обичам луничките — заяви Амилия. — Достатъчно е един слънчев лъч да се докосне до лицето ми и веднага ми излизат лунички.
Тя се усмихна, а аз останах поразена, че бялата кожа на лицето й поруменя.
— Луничките винаги са ми напомняли старчески петна — обади се Томас. — Старческите петна се появяват преди смъртта. Не, определено не обичам и луничките. Амилия, скъпа, предпочитам мъртвешки бялата кожа пред луничките. Колкото повече мисля за това, толкова повече харесвам бялата ти кожа. Да, сега вече се смятам доволен.
Джон, който съзерцаваше брат си с изумено изражение, рече:
— Томас, какви са всички тези приказки за смърт? Не виждам нищо нередно в теб. Здрав си като бик. Ще ни надживееш всичките.
— Много мило от твоя страна, Джон, но през последните години почти не си живял тук и нямаш представа колко крехко е всъщност здравето ми. Ето, тази сутрин кашлях. Нямаше дори още седем и половина и кашлицата се появи, дълбоко в гърдите, може би малко водна. Уплаших се, че имам инфекция на белите дробове. Амилия реагира незабавно. Изля ми лековита отвара в гърлото и ми уви врата с топла кърпа. Благодарение на грижите на моята любима, аз се отървах от нещо, което можеше да сложи край на съществуванието ми. Да, отървах се на косъм. О, Анди, според мен това куче много иска да се добере до Джон.
— Всеки ден, подарен на Томас от Господ, е дар, който трябва да се цени — заяви Лорънс с непроницаемо лице, без да се обръща към някой специално. — Стори ли ми се само или наистина долових в гласа му сарказъм? Мъничко изпълнено с обич презрение? Не можех да бъда сигурна. Подобно на Джон, Лорънс също пазеше за себе си своите мисли. — Да, Джон, или излез, или вземи досадното куче. То направи истинска сцена.