— Това беше много умно — рекох аз и вдигнах чашата си, за да кажа наздраве на графа.
Той поклати глава, сякаш искаше да каже „Млади мъже, какво да правиш с тях?“
Знаех отговора. Трябваше да бъдат застрелвани.
— Амилия, скъпа моя, — намеси се Томас, — ти беше непостоянна. Помисли си и сама ще се съгласиш с мен. — След което се обърна към мен. — Тя обаче беше очарователно непостоянна. Аз видях в това предизвикателство и се постарах да преодолея прелестното й своенравие, макар да ми отне почти шест месеца. Писах поеми за нея, най-хубавата от които е „Без теб аз съм свършен човек“. Струва ми се, че именно тази поема я накара да постави дланта си в моята.
Младата жена потупа ръката на съпруга си.
— Не, Томас, не беше тази поема, въпреки че тя предизвика появата на стряскащи картини в съзнанието ми. Окончателно ме спечели с песента, която пееше под прозореца ми. — Погледна към мен. — Може би, ако дробовете му са достатъчно здрави, Томас ще се съгласи да изпее своята песен под твоя прозорец, Андрея.
— Анди — поправих я аз. — Би ми допаднало, Томас. Може би ще ми запееш темата на песента?
Той се намръщи за момент над пълната си с грах лъжица.
— Беше едно от най-успешните усилия от моя страна — отвърна най-сетне той и слабите му бузи поруменяха едвам-едвам.
После отвори красивата си уста и запя с прекрасен теноров глас:
Когато свърши, вече се смеех така силно, че не можех да си поемам въздух. От очите ми течаха сълзи. Съпругът ми се изправи, прекоси пъргаво разстоянието до другия край на масата и ме тупна няколко пъти с разперена длан между лопатките.
— Ще трябва да кажа на Брантли да сложи по-малка маса тук — рече той. — Не мога да скачам на всеки няколко минути, за да те тупам по гърба.
— Чудесна идея — отвърнах аз, щом най-сетне успях да си поема дъх. — Така ще можем да се тупаме едни други по гърбовете.
Видях, че Джон също бе изгубил контрол. Той гълташе вода от чашата си и се даваше. Погледнах към Брантли; за мое голямо учудване той бе затиснал устата си с юмрук.
Томас като че ли не забелязваше реакцията, която бе предизвикал. Приведе се със сериозен вид към съпругата си я целуна леко по бузата.
— Той ме спечели, когато си го представих налепен целия с бели пера — каза Амилия. — Привлече ме с тези пера, въпреки че бях принудена да покритикувам усилията му, само малко, нали разбирате. Опитах се да му обясня, че липсват рими. Той обаче ме озари с архангелската си усмивка и заяви, че не обичал да прави онова, което очакват всички; било скучно. Римите не били за него. Не желаел да ме отегчава. И, разбира се, никога не ме е отегчавал.
Лорънс само клатеше глава. Колкото до Брантли, сега той стоеше с изправен като ръжен гръбнак; вече се бе овладял. Погледнах към двамата лакеи; очевидно не бяха така добре обучени като Мойсей. И двамата бяха извърнали глави. Виждах само профилите им.
— Сър — обърна се Амилия към графа, — неприятно ми е да сложа край на тази прекрасна вечеря, но трябва да бъда честна. Струва ми се, че бедната ви съпруга ще заспи всеки момент.
Наистина бях изморена, но тя как бе разбрала? Бях се смяла здраво като всички останали. Все пак беше познала.
— Имаш право, Амилия — обърна се към мен Лорънс; дълбокият му мек глас бе изпълнен с топло съчувствие. — Скъпа, господата приключват скоро. Аз самият съм готов да се поотпусна. С Амилия ще дойдем за малко с теб в гостната, след което отиваш да си легнеш.
— О, добре — отговорих аз и се прозях. — Както желаеш. Денят бе изморителен. Освен това ще трябва да разходя Джордж, а никога не знам колко време ще иска да души насам-натам. — Обърнах се към Томас. — Наистина ли ще дойдеш под прозореца на спалнята ми, за да изпееш някоя прекрасна песен като тази, която си написал за Амилия?
— Ще трябва да помисля върху нещо от рода на „Ода за едно смеещо се момиче“. Хмм. Ще поработя върху идеята, Анди.
Амилия даде знак на един от лакеите. След миг той се озова до нея, за да й помогне да стане от стола. Тя обаче се спря, все още седнала.
— О, Божичко, но това вече не е моя работа. Анди, ти си новата господарка. Когато пожелаеш да станем от масата, трябва да дадеш сигнал.
Пъхнах пръсти в устата си и изсвирих тихичко.
— Ето, сигналът е даден — заявих аз и отблъснах сама стола си.
Брантли се озова зад мен след секунда.
— Миледи — рече той и равният му спокоен глас ми подейства по-ефикасно от всякакво смъмряне.
Съпругът ми също не беше доволен, но аз не исках да стана от масата като някоя тежка матрона с пурпурен тюрбан на главата.