— Надявам се, че няма нищо общо с миналото ти.
Не особено мили думи от една племенница, но напълно разбираеми, след като графът не бе обелил нито дума за мен. Дали се бе страхувал, че ще се възпротивят поради голямата разлика във възрастта ни? Амилия беше видимо притеснена. Въпреки всичко постъпката й не беше особено тактична. Затова отвърнах донякъде официално:
— Наистина не знам. Ще попитам съпруга си.
Амилия упорстваше.
— Може би умалителното име, Анди, ти е дадено от някой джентълмен?
Тонът й беше едновременно внимателен и предизвикателен. Наистина ли смяташе, че съм някоя леконравна танцьорка от операта, някоя пътуваща любовница? На човек действително можеше да му мине всичко през ума, след като имаше случаи като този на лорд Понтли, който си водел вкъщи любовница след любовница.
Едва не унищожих ефекта от думите си, тъй като се разсмях.
— Колко умно от твоя страна, Амилия. Наистина ми е дадено от един джентълмен. Възрастен джентълмен. А аз съм си Анди до мозъка на костите. Андрея ми звучи като някое неприятно, капризно създание, което би трябвало да пази лошите маниери за себе си. Ти какво мислиш?
Тук може би тя щеше да си припомни старото правило, според което бях невинна до доказване на противното. Тя понечи да се усмихне, но в последния момент се отказа. Не ми се щеше да се разправям повече с това. Бях изморена и главата започваше да ме боли точно над лявото ухо. Мразех главоболието.
— Този коридор няма край. Слава Богу, че има толкова много факли по стените.
— Да — отвърна Амилия; гласът й отново звучеше нормално, за което бях безгранично благодарна на небесата. — Девбридж Манър е обширна стара къща, с огромно количество стаички, които, доколкото виждам, никой не използва за нищо. Има даже две стълбища, които водят до гола стена. Може би е много по-различно от онова, на което си свикнала?
Тя отново опитваше да се добере до някаква информация и не го правеше с особен финес.
— Признавам, че в къщата ни в Лондон нямаше стълбища, които не водят доникъде — отвърнах иронично аз.
— Хайде де, Анди, кажи как се запозна с чичо Лорънс. На някой бал? Или вечеринка? В операта? Или в „Друри лейн“4? Иска ми се да престанеш да си играеш и да ми отговориш честно.
„Наистина става интересно“ — помислих си аз и й се усмихнах слънчево. В гласа й долових съмнение. Тя искаше честен отговор, нали така?
— Попитай чичо си — отвърнах аз.
— Не, питам теб.
Стиснах устни и наклоних глава на една страна, сякаш опитвах да си припомня.
— Знаеш ли, май беше в „Друри лейн“. Трудно ми е да си спомня — все пак съм ходила на толкова много места.
— Не си на чак толкова много години.
Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне по шевовете. Въздъхнах и рекох:
— Всъщност той дойде вкъщи, за да изкаже съболезнованията си. И това, Амилия, е всичко, което ще кажа по въпроса тази вечер. Повярвай ми, не съм някаква авантюристка, дошла тук, за да открадне всичките ви бижута.
— Съжалявам — промълви младата жена, но в тона й не усетих никакво съжаление, а облекчение. — Просто с Томас нямахме представа какво става, а и чичо не каза нищо тази вечер.
— Не. А и някак си не мога да си представя подобна сценка — Лорънс да застане пред трима ви и да изрецитира семейните ми имена и годишния ми доход, както и дали съм или не съм пристрастена към хазарта.
— Не, и аз така смятам. Всъщност, още след първите десетина минути, особено пък след като Джордж влетя в гостната, вече изобщо не ми приличаше на някаква любовница. — Въздъхна. — Но нали знаеш, от всички страни сме заобиколени от толкова лошотия. Радвам се, че ти не си част от нея.
— Каква лошотия?
— О, нищо, което се отнася специално за тук. Но лошотията е премного. Говорех най-общо. Живеем в либерални времена. Чудя се какво ще стане с този свят, след като повечето деца се възпитават без никаква стойностна система, без чувство за справедливост, без морал или съпричастност към религията.
— Не съм мислила за състоянието на света по този начин, но вече ще си променя гледната точка. — Спрях и поставих длан върху ръката й. — Амилия, ти се тревожиш за всичко наведнъж. О, този коридор сигурно стига до следващото столетие. Къде е печално известната Синя стая?
— Тъкмо пристигнахме. Твоята мис Крислок е точно от другата страна.
Отвори със замах вратата. Вътре имаш най-малко шест свещника и светлината на свещите достигаше до всяко ъгълче. В камината гореше огън. Стаята беше топла, гостоприемна.
Нещо повече, беше най-красивата спалня, която бях виждала досега. Трябва да съм хлъцнала тихичко, тъй като след кратка пауза Амилия се обади предпазливо, сякаш изпробваше почвата.