Желанието да се засмея беше силно, дори прекалено. Дядо ми бе починал само преди един месец. Не, никакъв смях.
Взирах се в красиво завързаното шалче на врата му, после преместих поглед малко по-нагоре, към брадичката; трапчинката й издаваше упорит характер. Той продължаваше да ми се усмихва — с бели зъби и в добро настроение. Тъй като сега дъждът падаше на дребни, гъсти капки, не отстъпих назад. Нямах му капчица доверие, не и с тази очарователна усмивка, но пък нямах никакво желание да се измокря до кости.
— Какво искате?
— Искам да знам коя сте, така че да мога да се запозная с родителите, братята и сестрите ви, както и с останалите домашни любимци. Тогава ще ги уверя, че не съм някой безотговорен нехранимайко, който има намерение да отвлече насила красивата им сродница. Бих искал да ви заведа в сладкарницата на Гънтър, за да ви почерпя със сладолед. Бих искал да ви заведа да яздим. Бих искал да ви накарам да се смеете отново.
Но аз знаех, че това е невъзможно.
— Имам само един брат… по-точно братовчед, и той е в Париж. Би ви застрелял на място, ако види как ми досаждате.
Усмивката на непознатия изчезна.
— Искате да кажете, че ви досаждам, като ви пазя да не се измокрите от главата до прекрасните пантофки ли?
— Е, не точно.
— Това вече е нещо. Както виждам сте в траур, дълбок траур. В такъв случай означава ли, че всеки, когото срещнете, трябва да има вид на страдалец, да въздиша и да бъде готов всеки момент да ви подаде носна кърпичка?
Той целият беше мускули, също като Питър. Разбрах го, макар да беше облечен елегантно в дрехи за езда, което, разбира се, означаваше тесни кожени бричове, бяла риза с жабо, жакет, който можеше да се облече само със солидна помощ и силно излъскани черни ботуши, които стигаха до коленете му. „Чудесна фигура за мъж“ — би казал дядо ми.
— Не ви искам носната кърпичка. Колкото до страдалческия вид, просто не ви виждам в тази роля; вие не преставате да се смеете.
— Благодаря.
— Не съм го мислила като комплимент, получи се така, случайно.
— Знам.
— Аз си върша работата, нито хлипам, нито моля за симпатия, нито устните ми треперят, а вие просто се появявате като…
— Моля ви, не ми създавайте лошо име.
— Вие просто се появявате като лудия чичо Албърт, когото държим заключен на тавана на третия етаж; той обаче периодически подкупва прислужничката и бяга.
Мъжът се засмя. Имаше чудесен смях, богат, и плътен, и неудържим. Много отдавна не бях чувала такъв смях, честно казано. От първата ни среща в парка. Дали несъзнателно не съм изглеждала смешна? Във всеки случай, дори да беше така, не беше нарочно. В живота ми не бе останал особено много хумор. Когато хвърлих първите буци пръст върху гроба на дядо, аз реших, че двайсет и една години усмивки и смях бяха достатъчно голям подарък за всяко човешко същество. Предостатъчно. Дядо беше неделима част от живота ми, откакто бях навършила десет години; тогава майка ми бе умряла, баща ми бе напуснал страната, а Питър бе заминал в Итън. А дядо обичаше да се смее. За огромно мое смущение от очите ми бликнаха сълзи и потекоха надолу по лицето.
Издърпах черната воалетка и избърсах очи с опакото на дланта си. Сълзите продължаваха да капят. Беше наистина унизително.
— Съжалявам — промълви непознатият. — Съжалявам. Кого сте изгубили?
— Дядо си.
— Аз изгубих моя преди пет години. Беше ми трудно. Но, ако искам да бъда честен, трябва да призная, че най-много от всички ми липсва баба ми. Тя ме обичаше повече от залезите в Ирландия, както казваше. Беше от Голуей, и там според нея били най-красивите залези на Земята. Но по-късно обикнала дядо ми толкова много, че си взела доброволно довиждане с тях и го последвала в Англия. Никога не съм я чувал да говори за залезите в Йоркшир.
За момент ми се стори, че ще се разплаче. Не желаех да бъде мил, може би дори да има представа какво чувствам. Исках да бъде мъж и да се държи като такъв. Тогава щях да знам какво представлява, без да си правя труда да узнавам името му. Сълзите ми пресъхнаха.
Непознатият ми предложи лявата си ръка, тъй като с дясната продължаваше да пази и двама ни с чадъра. Валеше изключително силно и ми се струваше, че сме изолирани в малък сив свят, абсолютно сами. Това не ми харесваше, но чадърът вършеше добра работа. Бях съвсем суха.
— Не — заявих аз, като погледнах към ръката му, която нямаше дори ръкавица. Подобно на лицето му, тя също беше мургава. Нямаше да се докосна до тази ръка. Беше голяма, със силни пръсти. — Не — повторих аз. — Не искам да се запознавам с вас. Живея с компаньонката си, мис Крислок, и не приемаме посетители, защото сме в траур.