— Днес трябва да позволиш на цялото семейство да се запознае с теб, Мили — казах аз, като се наведох, за да я целуна по гладката буза. — Предполагам, че не си спомняш онзи човек, Джон, когото срещах на три пъти?
— Разбира се, че си го спомням, скъпа. Ти се страхуваше от него, макар да не го казваше.
Как бе стигнала до този извод?
— О, не, не съм се страхувала. Наистина, Мили, работата бе там, че той беше прекалено директен, може би дори нетърпелив. — Поех си дълбоко въздух. — Джон е племенник и наследник на Лорънс. Оказа се, че живее тук.
— Божиите замисли са загадъчни, Анди — отвърна замислено тя, набърчила чело. — Наистина изключително загадъчни.
Не смятах да я питам какво иска да каже.
— И така, сега той ми е племенник, наистина донякъде странно, но несъмнено ще се научим да общуваме безпроблемно.
— Ще бъде интересно.
Тя не бе казала нито веднъж нищо нито за, нито против брака ми с Лорънс. Струва ми се, че аз пък не я бях попитала за мнението й, тъй като се страхувах да го направя.
Усмихнах й се и взех Джордж, който бе започнал да се отегчава и искаше внимание.
— Доста странно семейство, но като се замисля, никога не съм била в къща, която да не е странна, всяка по свой начин. Постройката е голяма и объркана; много и различни хора са я строили в продължение на години. Ще ти бъде интересно да я изследваш. Запозна ли се вече с мисис Редбрест, икономката?
— Да, Анди; много мила жена. Извор на информация. Ще започна огледа си днес следобед в нейната компания.
— Ще ти изпратя новата си камериерка, Белинда. Ще видиш, че е прелестна. Много е независима и може да ти разкаже всевъзможни истории за всички обитатели на имението.
— Внимавай, Анди — извика след мен мис Крислок.
„За какво?“ — запитах се аз.
Излязох от стаята й, последвана от Джордж. Тъй като крачетата му бяха много късички, той трябваше да слиза като подскача от стъпало на стъпало. Когато най-сетне се стовари на стария полиран дъбов под в Старата зала, вече се заливах от смях. Териерът отиде незабавно да подуши една от ризниците.
— Надявам се, че няма да я събори отгоре си — обади се Джон.
За мой безкраен ужас Джордж вдигна краче и се облекчи върху бронята.
— О, не, Джордж! Как можа?
Джон се смееше зад мен. В мига, в който чу гласа му, кучето забрави за рицаря. Този път обаче младият мъж само му се усмихна и заяви твърдо:
— Джордж, дръж се прилично. Знам, че ризницата бе непреодолимо изкушение. Поне се облекчи върху фламандска, а не върху английска броня. Но ще трябва да се научиш да се сдържаш.
Почувствах се ужасно смутена. Сведох поглед към животното; то съзерцаваше Джон с безпределно обожание, изписано върху малката му грозна муцунка, а перчемът му се мяташе нагоре-надолу.
— Не мога да повярвам, че направи това. Никога преди не си вършил подобно нещо. Държиш се като дивак, Джордж.
— Намирал ли се е друг път в такава близост до толкова много стари, миризливи и на път да ръждясат напълно брони?
— Не. Но Джаспър го изведе само преди час. Нямаше причина да постъпва така. О, Боже, какво да правя?
— Ще информирам Брантли, че фламандската броня трябва да бъде почистена. Не се притеснявай. Предполагам, че мисис Редбрест ще изнамери някаква рецепта за премахване на всякакви миризми. — Разроши козинката на териера. — Ако желаеш, Джордж, можеш да ни придружиш да източната трапезария.
— Той обича бекон.
— Да, помня, че ми го каза. Струва ми се, че чичо току-що отиде. Ти явно обичаш да ставаш рано.
— Да.
— Кой знае защо това не ме изненадва.
Когато влязохме в малката, очарователна кръгла източна трапезария с много прозорци, Лорънс стана веднага от мястото си.
— Добро утро, скъпа. Вярвам, че спа добре.
— Безкрайно добре. Инструктирах Джордж да ме събуди, ако решат да ни посетят духове от други светове. Но дори да са идвали, и двамата сме проспали визитата им.
— Не слушай Амилия. Тя е типична дъщеря на баща си и това означава, че вярва в призраци и странни феномени, които, естествено, не съществуват тук в Девбридж Манър, или където и да било другаде. — Обърна се към племенника си. — Ти идваш пръв, Джон. Радвам се. Предупредих Суонсън, че ще бъдем в кабинета точно в девет. Обучението ти започва.
В отговор Джон само кимна и се обърна към бюфета, където бяха наредени поне една дузина сребърни подноси с капаци. Присъединих се към него.
За видима изненада на графа, още щом двамата с Джон заехме на свой ред местата си, в стаята се появиха Амилия и Томас, хванати за ръце.
— Не се изкашлях нито веднъж, като отворих очи тази сутрин — обяви младият мъж и се усмихна ослепително. — Амилия реши, че съм достатъчно добре, за да сляза долу.