— Махай се. Не, аз ще се махна. Довиждане.
Той не отговори. Вдигнах полите на дрехата си и забързах към Амилия, която държеше юздите на най-симпатичната кафява кобила, която съм виждала. Чух го да се смее, копелето. Погалих носа на кобилата, дадох й моркова, който пъхна в ръката ми едно от момчетата в конюшнята, и изобщо не се обърнах към Джон. Насочих цялото си внимание към дружелюбното животно.
— Ти си голяма сладурана, нали така? — рекох аз. — Какво мислиш за Темпест? Би ли искала да тичаш с него?
— Не, Бътъркъп не желае да има нищо общо с него. Забелязах те като го галеше, Анди. Трябва да бъдеш предпазлива. Макар никога досега да не съм виждала този жребец да се държи добре с друг, освен с Джон, пак бъди внимателна. Конярите се страхуват от него. Той е зъл.
Най-сетне погледнах назад, към ограденото пространство. Джон точно слагаше юздата на поклащащата се глава на Темпест, за да я издърпа върху голия му гръб. След това двамата тръгнаха в абсолютен синхрон към оградата. Скоро се изгубиха от погледа ми.
— Недей да яздиш този кон, Анди. Ако гледаш Джон, ще останеш с впечатлението, че е много лесно, но не е. Джон е изумителен, но той е бил много дълго време войник. Свикнал е да укротява всевъзможни диваци.
Не ми беше трудно да повярвам на думите й. Не знаех само какъв точно вид диваци имаше предвид Амилия? Аз обаче не се страхувах от него.
— Ти като че ли се караше с Джон. За какво?
— За нищо. Така ти се е сторило.
Слава Богу Амилия не каза нищо повече по този въпрос.
След десетминутна обиколка из конюшнята се натъкнах на една дребна арабска кобила, наречена Малката Бес, и се влюбих за втори път този ден.
— Негово височество я доведе само преди три месеца — обясни Ръкър, главният коняр, като я чешеше по ушите.
„Значи — помислих си аз, — не беше купил Малката Бес за мен.“ Колко жалко.
— Защо не попитате негово височество? — додаде той, като започна да реше дългата й сребристосива грива.
— Така и ще направя, Ръкър. Довиждане, Малка Бес.
— Можеш да попиташ чичо Лорънс на обяд. Той така и не обясни защо я е купил, а и никой не попита. Само конярите са я яздили, никой друг.
— Той не я е купил за мен — отвърнах аз. — Тогава даже не ме познаваше.
— Ще видим. А сега, Анди, искам да те заведа в Черната стая, където според легендата някаква отдавнашна графиня Девбридж намушкала с нож любовника си.
Усетих неестествения студ на малкото помещение в момента, в който Амилия отключи и отвори широко вратата. Вътре нямаше нищо друго, освен тесен одър, а дървеният под не бе застлан даже с чердже. Стените бяха боядисани в черно. Единственият прозорец бе покрит с тъмна завеса. Не можах да определя точно какъв цвят, но достатъчно близко до черното, за да ме накара да настръхна. Спътницата ми вдигна високо свещника в ръката си.
— Тук е като в кладенец — рекох аз и отстъпих обратно към вратата. — Не искам да стоя вътре. Действа ми депресиращо. Събужда мрачни предчувствия и опъва нервите.
— Хайде де, не бъди страхливка. Няма нищо. Иска ми се тук да имаше нещо странно, заради баща ми, но никога не съм забелязвала нищо необичайно в тази стая, освен че някой смахнат й е боядисал стените в черно. Дали някоя от предишните графини наистина е наръгала любовника си? Неприятно ми е да го призная, но наистина би излязла чудесна история. Не, това е просто едно малко черно помещение. Аз самата бих накарала да го боядисат в бяло и да сложат хубаво дантелено перде на прозореца. Какво мислиш?
— Нещо не е наред тук. И то никак. Не го ли усещаш, Амилия?
Стоях доста далеч зад нея; вече се намирах само на две крачки от вратата. Тя стоеше в средата на стаята, вдигнала високо свещника, така че светлината на свещите осветяваше всички черни ъгли.
— Какво да усетя?
— Студа. Неестествения студ. Лепкаво-влажен студ. От него кожата настръхва и сърцето спира. Нещо не е наред.
Амилия тръгна към мен, ококорена, наклонила леко глава на една страна.
— Какво искаш да кажеш? О, да, знам, че баща ми говори за наличието в някои стаи на определено място, където хората потреперват от внезапния и необясним студ. Аз обаче не чувствам нищо.
— Аз пък чувствам — заявих и побързах да изляза заднишком. — Не знам дали някоя графиня е убила тук любовника си, но определено има нещо, Амилия, нещо злонамерено и студено, и по-черно от тези стени.
Моята събеседница поклати глава, дори се усмихна, докато затваряше и заключваше вратата. Очевидно не ми вярваше, но това нямаше значение. И аз самата не желаех да си вярвам.
— Баща ти влизал ли е в тази стая?