— Обещавам, че си все още в Йоркшир. Но няма да яздиш Темпест. Ако опиташ, ще те напердаша. А сега стой мирно.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. В този момент внезапно разбрах, че това е Джон, и страхът избликна, мощен и непреодолим. Мразех това усещане. Просто не знаех как да се справя с него.
— Точно така — обади се той; гласът му беше спокоен и дълбок. — Не се съпротивлявай. Знам, че се страхуваш от мен. Нямам представа защо, но може би ще ми го обясниш скоро. Имай ми доверие, Анди. Няма да ти сторя нищо лошо.
Усещах ударите на сърцето му в бузата си. Бяха силни, стабилни, леко ускорени. Беше си човек, никакъв ангел. Отворих очи и погледнах нагоре, към брадичката му. Изпълнена с несигурност, попитах с леко дрезгав глас:
— Къде отиваме? Защо просто не ме отнесеш на крилете си?
— Не съм никакъв ангел. И нямам криле. Аз съм проклетия ти племенник. Бузата ти се намира до сърцето ми. Не можеш ли да усетиш ударите на човешкото сърце? Не, не казвай нищо. Мълчи, все още не си дошла напълно на себе си.
— Добре — отвърнах аз, затворих очи и просто се отпуснах.
Страхът отмина и това определено беше приятно усещане. Не мисля, че бях в безсъзнание, но всеки, който се бе озовал в този момент край мен, си го бе помислил. Чувах толкова много гласове, и всички те говореха едновременно. „Амилия“ — сетих се ненадейно аз. Трябваше да им съобщя, че Амилия бе заключена в една стая на втория етаж.
Наложих си да отворя очи, почувствах пробождаща болка зад дясното ухо и казах:
— Джон, моля те, тичах, за да потърся помощ. Трябва да помогнеш на Амилия.
Томас почти скочи отгоре ми.
— Какво? Какви са тези приказки за Амилия?
Концентрирах вниманието си върху внезапно пребледнялото му лице.
— Западното крило — прошепнах аз, — една стая приблизително в средата на коридора, от дясната страна. Беше отворена и Амилия видимо се изненада от този факт. Влезе вътре. Понечих да я последвам, но вратата се затръшна в лицето ми. Не успях да я отвори или разбия. Амилия извика. Не знам защо. Аз съм добре. Вървете за Амилия. Моля ви, нямам представа какво е станало с нея.
И се прегънах на две. Разбрах, че все още съм част от тази земя, тъй като болката нарастваше. Затворих очи и я оставих да ме повлича все по-дълбоко и по-дълбоко, докато най-накрая успях да се освободя от нея и да се плъзна в красив, дълбок мрак.
Не знам колко време съм била в безсъзнание, но когато се свестих, отново се намирах в някакъв мек, спокоен полумрак, където никой не искаше нищо от мен, никой не говореше гръмко. Просто лежах, а на челото му бе поставена хладна мокра кърпа. Отворих очи, а ангелът, който бе същевременно и мъжът, от когото се страхувах, не беше тук. Затова пък до мен седеше съпругът ми Лорънс, което означаваше, че не съм мъртва, а се намирам отново на Земята.
— Надявам се, че този път ще остана жива — промълвих аз.
— Напълно си жива — отвърна той и ми се усмихна. Усетих, че стисна ръката ми. — Как се чувстваш, Анди?
— Амилия — рекох аз. — Къде е Амилия?
Той помълча за момент и ми обърна гръб. Чух тихи гласове. След това графът се върна и се наведе толкова близо до лицето ми, че почувствах дъха му върху бузата си.
— Амилия спи. Когато Томас и Джон открили стаята, вратата била открехната, а Амилия лежала на една страна в празното помещение и спяла.
— Тя носеше свещник — заявих аз, опитвайки да намеря някакъв смисъл в думите му.
— Да, свещите също били там, край нея, и били изгасени.
— Какво се е случило с нея?
— Нищо не се е случило, Анди.
Лорънс стисна отново ръката ми, сякаш бях някакъв малоумен инвалид.
— Тя извика. — Опитах да се надигна. — Вратата се затръшна и тя извика.
— Не, не мърдай, още е много рано.
— Пусни ме — рекох аз и го принудих да се дръпне, за да се надигна.
Лежах на едно от канапетата в гостната и бях завита до кръста с някаква кремава кувертюра. Спуснах крака на пода и седнах. В стаята имаше много хора, но само една жена. Погледнах я и, след кратка мъчителна пауза, тя промълви:
— Аз съм мисис Редбрест, икономката, миледи. Не се бяхме виждали досега… е, вече се запознахме, но по този странен начин.
Наистина странен.
Тук бяха Джон, Лорънс и лакеят на Лорънс, Флинт, когото ненавиждах с цялата си душа. Той имаше най-безжизнените очи, които бях виждала, черни и без блясък.
До Джон стоеше още някакъв мъж.
— Това е Бойнтън — обясни той, — беше ми ординарец в армията, а сега ми е лакей.
Въпросният човек изглеждаше твърд и непреклонен като стомана, със силно обветрено и загоряло от слънцето лице, приличащо на щавена кожа. Беше почти толкова нисък, колкото и аз. В този момент той се усмихна. Забелязах широкото разстояние между предните му два зъба и, въпреки всичко, което ставаше, отвърнах на усмивката му. Бойнтън беше достатъчно възрастен, за да ми бъде баща и поне с десет години по-млад от съпруга ми. Усмивката изчезна от лицето ми.