Увих се с кувертюрата и заявих, съвсем бавно и отчетливо, на цялата стая.
— Обясних ви какво се случи. Чух как Амилия извика. Когато не успях да отворя вратата, й викнах, че отивам да търся помощ. Макар да паднах, когато Джон влезе през входната врата, не съм била много дълго в безсъзнание.
— Не, ни най-малко — обади се Джон.
Намръщи се и нещо в почти черните му очи не ми допадна. Може би в тях видях съжаление. Да, точно така — съжаление. Ако имах камък под ръка, щях да го замеря с него.
— Добрахме се до тази стая много бързо — додаде той.
— Чичо Лорънс ще ти каже какво стана. Вратата не беше заключена. Амилия спеше на пода. Тя се събуди и обясни, че видяла вратата отворена. Обзета от любопитство, тъй като тя беше винаги затворена, влязла вътре. Помнеше, че ти си била в коридора. И след това не помнеше нищо повече. Нищичко.
— Тя извика — повторих аз. — И вратата се затръшна в лицето ми. Беше заключена. Дърпах я и я блъсках, но не успях да я отворя. Не съм нито луда, нито съм още в безсъзнание.
Започвах да се уморявам да повтарям едно и също, особено като се има предвид, че очевидно никой не ми вярваше.
— Сигурен съм, че е било точно така, скъпото ми момиче — заяви Лорънс. — Така, сега очакваме местният лека да пристигне всеки момент. Той ще се увери, че си наред.
Изправих се бавно. Зави ми се свят само за момент, после главата ми се проясни. Чувствах се почти като преди.
— Не искам никакви лекари. Искам да видя Амилия.
— Разбира се — отвърна съпругът ми. — Явно се тревожиш много за нея. Тя обаче заспа отново. Била твърде уморена, така каза.
— Виждаш ли някакво обяснение? Защо ще е уморена Амилия? И да речем, че е била уморена, защо ще ляга да спи на пода в някаква празна стая? Защо са изгаснали всички свещи, сякаш някой ги е духнал?
Никой не отговори.
Всичко това определено не ми харесваше. Местех поглед от лице на лице, от графа, който изглеждаше леко притеснен, към Джон, с вид на тъмен ангел, който няма представа какво става, към Флинт с безизразните му черни очи; бях убедена, че е лош човек. Той ме гледаше така, сякаш бях лъжкиня, нищо повече. Колкото до Бойнтън, той бе смръщил замислено обветреното си чело. Подобно на своя господар, той не разбираше нищо, както впрочем и аз самата. Усмихнах му се отново. Този път лакеят не отвърна на усмивката ми, а остана все така смръщен. Колкото до мисис Редбрест, тя ми се стори леко разтревожена. Да не би да се притесняваше, че новата й господарка е някакво плиткоумно лековерно създание?
— Отивам в стаята си — обявих аз.
И, като помъкнах красивата кремава кувертюра, излязох от дневната по чорапи, защото някой ми беше събул обувките.
— Оставете я — чух гласа на съпруга си. — Ще се погрижа за нея по-късно.
Продължих да се движа безмълвно, докато чух дивото лаене на Джордж иззад вратата на Синята стая.
Насреща ми по коридора се появи мис Крислок и ми махна с деликатната си бяла ръка.
— Скъпа, как си? Точно идвах долу да те видя. Чух, че си паднала. Какво стана?
— Просто малко прекатурване надолу по стълбището в Старата зала. Вече съм добре, Мили. Всичко е наред. Дойдох за Джордж.
— Той явно е усетил, че си наблизо — знаеш колко остър слух има. В състояние е да събуди и мъртвите, ако не побързаш да отвориш вратата.
Така и направих. Териерът стоеше право пред мен, захапал малка жълта ръкавица с един пръст.
Отпуснах се на колене пред него и красивата кувертюра легна на пода край мен. Започнах играта „дай това на мама“, при което Джордж стисна здраво зъбките си. Опасявах се, че ще разкъса ръкавицата, която изглеждаше много добре направена от скъпи материали. Започнах да го галя и му обещах още бекон утре на закуска, ако ми даде това, което държи в устата си. Най-сетне успях да му отвлека вниманието, като щраках с пръсти над главата му, и той разтвори челюсти. Хванах ръкавицата. Тя не беше на голям човек. Очевидно притежателката й бе момиченце.
Но кое бе то? Тук нямаше деца, нали?
— Мили — казах през рамо аз, — наистина съм добре. Защо не намериш мисис Редбрест? Увери я, че не съм луда. Да, убеди я, че съм напълно безопасна. Имам чувството, че тук нещата се управляват от нея и Брантли.
— Разбира се, скъпа.
Мис Крислок ме потупа по рамото и излезе, присвила прекрасните си светлосини очи. Какво друго можех да й кажа? Да я успокоя? Не можех да успокоя дори самата себе си.
Щом влязох в стаята си, установих, че последното ми желание е да я напускам. Тук се чувствах в безопасност, въпреки всичките дупки от някогашни решетки на касата на прозорците. Не спирах да мисля за случилото се. Но не ми идваше наум никакво обяснение. Когато Амилия се събудеше, нямаше да я оставя намира; тя със сигурност щеше да си спомни нещо.