Продължавах да прокарвам длани нагоре-надолу по ръцете му; исках да се уверя, че наистина беше тук, с мен.
— Защо си тук? Не те очаквах. О, Боже, да не би да се е случило нещо?
Питър отпусна ръце.
— Няма да стоя дълго — заяви през рамо той, докато се приближаваше към бюфета да си налее бренди. — Трябва да се връщам скоро в Париж.
Вдигна към мен гарафата и аз кимнах. Наля ми мъничко в една от великолепните кристални чаша на баба.
Чукнахме се и пихме. Сега вече усетих, че е ядосан. Колко странно бе да гледам как премерва всяко свое движение, как се сдържа. Отстъпих назад в очакване. Не го бях виждала от шест месеца. Не се беше променил, само дето може би беше станал още по-красив, откакто през май бе заминал за Брюксел. Никога в живота си не съм се молила така често или така усърдно, както през седмиците преди паметната битка при Ватерло. Питър беше наследникът на дядо, син на Рокфорд Уилтън, който бе умрял заедно със съпругата си, когато Питър бил едва на пет годинки. Той бе отгледан в семейството на моите родители, докато дядо бе преценил, че е готов да бъде изпратен в Итън. Помня, че Питър обичаше много майка ми, но нямах представа какво мислеше за баща ми.
Питър ми напомни за Джон, човека, когото все още не познавах, макар да го бях срещала на три пъти.
Последният път бе преди три месеца. Времето бе минало толкова бавно. Сега беше ноември, студено и влажно, и слънцето не се показваше дни наред. Мразех това време. Въздухът бе натежал от пушека на огньовете. Бялото не беше сред цветовете, които могат да се носят по време на студените лондонски есен и зима.
Искаше ми се да отида в провинцията, където въздухът беше чист и свеж, но мис Крислок не се чувстваше добре. Нямаше как да искам от нея да пътува четири дни… поне засега.
Кабинетът на дядо беше топъл, тежките пердета изолираха от студения сив следобед.
— Седни, Питър — рекох най-сетне аз, като продължавах да го изпивам с поглед, — и обясни защо си ми ядосан.
— Не съм ядосан — отвърна той с изумително рязък, груб глас, който можеше да счупи кристалната чаша в ръката ми.
В този момент осъзнах, че мисис Приндж, икономка на дядо ми от повече години, отколкото аз бях на тази земя, стоеше на прага на отворената врата и ни наблюдаваше, повдигнала гъстите си черни вежди с цели два-три сантиметра по-високо.
— Бихте ли ми донесли чай, мисис Приндж — казах аз, като кимнах към нея.
Мисис Приндж беше едра жена, по-пълна, отколкото бе дядо, и носеше неизменно виолетови вълнени рокли. Усещах, че не й се иска да излезе от стаята. Познаваше и двама ни от нашето раждане. Искаше да знае какво става. Искаше да оправи това, което не беше наред. И винаги бе усещала, когато нещо не е наред. Аз от моя страна, естествено, знаех много добре защо бе дошъл братовчед ми и защо бе ядосан. Въпреки това смятах, че имам право да чуя обяснението му насаме, а не пред строго стисналата устни мисис Приндж.
Той обаче продължаваше да стои и да ме наблюдава безмълвно, сякаш бях войник от неговия взвод и току-що бях пробола с байонета си приятел, а не враг. Дядо винаги беше твърдял, че Питър е прекалено красив и това няма да му донесе добро. Страшно много коса имал, повече, отколкото заслужавал или отколкото се нуждаел един младеж. В живота нямаше никаква справедливост. Дядо бе изгубил последния си косъм няколко месеца преди четирийсетия си рожден ден.
Питър можеше да изглежда като ангел или чудовище, което нямаше значение за мен. Аз не се страхувах от него. Вярвах му безусловно от тригодишна възраст, когато ме измъкна от завличащата ме все по-надолу и по-надолу гъста, лепкава кал край едно езеро. Оттогава го боготворях, нещо, което го натъжаваше и отвращаваше, откакто започна да учи в Итън и понякога да води приятелите си вкъщи; те неизменно ставаха свидетели на обожанието в погледа на малката му братовчедка, която протягаше слабичките си ръце към него, за да я вземе.
— Кажи, че не е вярно — рече най-сетне той.
— Затова ли дойде? Затова ли си ядосан?
— Естествено. Нямах представа. Трябваше да го науча от майор Хенчли, който го прочете в писмото от съпругата си. Нямаш смелост даже да ми пишеш, за да обясниш какво възнамеряваш да правиш. Кажи, че е грешка, някаква безвкусна клюка, нищо повече. Кажи ми.
— Аз съм на двайсет и една години. Вече съм голяма, самостоятелна жена и не се нуждая от ничие разрешение, за да направя нещо. Ти не си ми настойник, Питър.
— Тук се лъжеш. Аз не само съм седмият херцог Бротън, а и твой настойник. Ти може да си пълнолетна, но си жена, а това означава, че е дълг на роднините ти от мъжки пол да се грижат да не ти се случи нищо лошо.