— Щях да те уведомя — отвърнах аз. — Щях да ти напиша писмо. Нямах намерение да те каня на церемонията, тъй като ще бъде съвсем скромна, а пък и ти не дойде за погребението на дядо, нали? Защо тогава да идваш на моята сватба? Да, щях да ти пиша утре.
Той скочи от мястото си и започна да крачи напред-назад из дългата тясна стая. После се приближи до мен и обхвана брадичката ми в дланта си. Повдигна насила лицето ми.
— Погледни ме, дяволите да те вземат.
— Гледам те.
— Да, гледаш, но виждаш ли? Виж ме, Анди, виж братовчед си, който те обича, който те има като своя любима сестра. Добре, стига съм крещял. С викане може да се върши работа само когато насреща си имаш друг мъж. Това дава възможност всичко да избухне, изразява се предимно в ругатни и понякога — в юмручни удари, но завършва с разумни слова. При жените обаче, крясъците водят или до сълзи, или до бунтарство. Но не и до разум. А сега не само ме гледай, ами ме и чуй. Няма да ти викам повече. Единственото, което те моля, е да ми кажеш защо се съгласи да се ожениш за мъж, който е почти три пъти по-възрастен от теб.
Какво можех да отвърна, което да прозвучи логично и разумно? Че такива неща се правят непрекъснато и не виждам какъв е проблемът ли? Не, от подобни думи на устата му щеше да избие пяна. Питър продължаваше да ме гледа, без да пуска брадичката ми. Трябваше да кажа нещо, което да му се стори разумно. Но от устата ми излезе нещо съвсем друго.
— Графът не е чак толкова стар.
Братовчед ми изруга, пусна ме и закрачи отново напред-назад. Когато стигна в другия край на кабинета, заяви:
— Едва ли се омъжваш за него заради общественото му положение, и със сигурност — не заради парите. За Бога, ти си богата и си внучка на херцог. Можеш да си търсиш съпруг толкова високо, колкото желаеш, в това число и сред мъжете, които все още имат зъби, стъпили са здраво в този век, а не в миналия и, не на последно място, все още имат енергия, мускули и плосък корем. — Спря за момент и си пое дълбоко въздух. — О, по дяволите! Слушай, Анди, знам, че не ти е било леко без дядо. И на всичкото отгоре аз не бях тук, за да ти помогна. Но аз имам моите отговорности и ти отвърна, че разбираш. По този начин не казвам кой знае какво, нали? Слушай, съжалявам, че избрах да остана в Париж, вместо да се върна в Лондон и да бъда с теб. Съжалявам. Нали не се омъжваш за този човек, за да ме накажеш?
„Мъже — помислих си аз. — Наистина ли смятат, че всичко се върти около тях? Че всяко едно решение и действие на околните поставя тях в центъра?“
Усетих паренето на сълзите. Дядо винаги беше в центъра на нещата и аз никога не бях имала нищо против, никога не се бях замисляла даже върху това. Боже мили, как само ми липсваше. Понякога спомените ме задушаваха. Така стана и сега; просто не можех да ги потуша. Избърсах с опакото на ръката си смехотворните сълзи. Дядо не одобряваше сълзите, по-точно — мразеше ги. Мисля, че беше така, защото баба ми е плакала много рядко, а когато все пак го е правела, го е поставяла на колене. Ако се караха, бе достатъчно тя да заплаче, без да каже нищо, и той изругаваше шепнешком и се предаваше безусловно.
— Съжалявам, скъпа — промълви Питър и се отпусна на колене до фотьойла ми. — Много съжалявам.
Прегърна ме.
Положих глава върху рамото му. Усетих силните удари на сърцето му, мирисът му — на мускус и лимон… всичко бе толкова познато, толкова любимо; то изпълни спомените ми с копнеж, с приемане, с безусловна любов.
— Ела и ми разкажи за всичко — рече той, като галеше гърба ми с големите си ръце.
Останах дълго така, подпряла глава върху рамото на братовчед си. Не исках да му казвам нищо. Исках само да стоя, където бях, и да го накарам да замълчи. Искаше ми се да му кажа да ме прегръща така, без да казва нищо повече. И да не иска нищо от мен.
Разбира се, той поиска.
— Кажи ми, Анди. Кажи ми.
ТРЕТА ГЛАВА
Положението беше безнадеждно.
Най-после проговорих; гласът ми беше сух, тъй като сълзите бяха отзвучали и бе останала само старата болка.
— Когато дядо умря, нямаше кой да ми помогне. Мис Крислок е далечна братовчедка и сме заедно, откакто се помня, но тя винаги е гледала на дядо със смесица от страх и притеснение. И, за разлика от мен, няма прекрасни спомени от него, по-скоро го смяташе за деспот. Когато й казвах как е правил това или онова, тя само ме поглеждаше и прошепваше: „О, успокой се, скъпото ми дете.“ Струва ми се, че просто престанах да говоря, защото нямаше с кого да го правя.