Така разговорът ни приключи и аз отидох да намажа гърба на Малката Бес с мехлем.
След малко се появи Джон. Беше ухилен като грешник, който бе успял да се промъкне незабелязано край свети Петър през Райските порти.
— Току-що се видях с лейди Елизабет. Тя ме информира за прекъснатия ви разговор.
— Опитах се да не обръщам внимание на приказките за Наполеон, както предложи ти, но тя беше непреклонна.
— И тогава се появи чичо ми и ти така и не научи края на историята, а?
— Точно така. — Погледнах през рамото му. — Тя ме попита дали знам как са устроени мъжете, но нищо повече. — Въздъхнах. — Толкова е красива. Чувствам се жалка и неугледна. Щом я видя, ми иде да я ударя, толкова й завиждам.
Младият мъж отметна глава назад и се засмя. Малката Бес изцвили. Чух как Темпест се обади от своето отделение.
— Е, тя мисли, че си голям оригинал.
— Същото се отнася и за нея.
— И невежо момиченце.
— Не се и съмнявам, дяволите да я вземат.
— Да, но това няма значение, нали така?
Погледнах го, истински го погледнах, и заявих бавно:
— Не знам. Има ли значение?
Той не обърна внимание на последните ми думи. Загали кобилата по врата.
— Внимателно ли действаш?
— Да.
— Не. Проследих те дотук, за да бъда сигурен, че някой негодник няма да опита да се справи с теб. Не сваляй и за момент гарда, Анди. Онзи, който иска да те накара да си платиш за всичко, каквото и да означава то, е все още тук. Бойнтън просто не е в състояние да те следва като сянка всеки миг.
Джон имаше право. Сутринта, след като и последните ни гости си тръгнаха, аз се върнах в стаята си. Истината буквално ме удари през лицето, докато вървях по дългия коридор. Не срещнах нито един слуга. Къщата изглеждаше толкова празна. И същевременно бе изпълнена със заплаха, която не разбирах, както Черната стая с ужасяващия хлад. Според виконт Уейвърлий това означаваше, че тук и сега, скрито сред нас, живееше някакво зло.
Не видях следа даже от Белинда. Изведох Джордж на много дълга разходка. Бойнтън вървеше на три-четири метра зад мен. Бях благодарна на Джон. Благодарение на неговия лакей се чувствах много по-сигурна.
Вечерята бе много скромна и тиха, в сравнение с предишните няколко дни. Томас въздишаше непрекъснато, родителите на Амилия очевидно бяха изчерпали запаса си от истории за феномени от други светове, тъй като вниманието им бе съсредоточено предимно върху чиниите. Лорънс се хранеше мълчаливо, дори замислено. Колкото до мис Гилбанк, тя се усмихваше много, но усмивките й не бяха за нас, а за някого, за когото си мислеше. Питах се дали не беше нейният баронет Кристофър Уилкинс. Мис Крислок пък говореше за коледните подаръци, които беше ушила и трябваше да изпрати на приятелите си в Лондон. Сподели, че ми е приготвила изненадана. През десетте години, през които живеехме заедно, тя винаги ми бе правила най-хубавите изненади. Миналата Коледа например бе поръчала да ми изработят кънки за лед и бе наела учител, който да ме обучи да ги използвам най-изкусно. Едва не си бях счупила врата, когато налетях на огромния варел, поставен в края на леда, но оттогава бе изминало доста време. Ако в момента тя беше наблизо, най-вероятно щях да се хвърля на врата й и да я благословя, задето винаги бе до мен.
Джон я попита какво е приготвила за него. Тя само поклати глава и отвърна, че ще трябва да почака като всички останали.
Сетих се за Наполеон, но не си отворих устата. Всички си легнаха рано. Белинда не се появи. Къде ли беше? Стаята ми беше празна. Това не ми харесваше. Притисках Джордж към себе си, докато той пожела да се отдели от мен.
Събудих се в десет сутринта на следващата сутрин, протегнах се и погалих териера по главата. Той завря лицето си в моето и ме близа по носа, докато се засмях и се отдръпнах. Спуснах крака отстрани на леглото. Златното ключе за кутията за писма се показа от нощницата ми. Бях забравила напълно за него и за писмото от баща ми, което не ми казваше нищо друго, освен че трябва да напусна веднага Девбридж Манър.
Е, щях да размисля. Реших да прочета отново писмото. Занесох Джордж до писалището си и издърпах най-горното чекмедже. Извадих кутията за писма, свалих златната верижка от врата си и пъхнах ключето в ключалката. Ключалката беше счупена. Взрях се в нея; не исках да вярвам на очите си. Отворих бавно кутията. Беше празна.
Писмото на баща ми го нямаше.
Кучето не съзнаваше какво означава това. Неговото желание бе да излезе, за да се облекчи.
Облякох се набързо треперейки. Докато го разхождах, Бойнтън се промъкваше неотстъпно на няколко метра зад мен. Искаше ми се да го помоля следващия път да доведе двама приятели.