Големите ръце продължаваха да разтриват гърба ми.
— Можеше да ми пишеш. Можеше да ми кажеш да домъкна дотук егоистичните си задни части.
— Беше невъзможно. Опитах да ти пиша, на няколко пъти, но думите все не идваха. Чувствах се глупава и безпомощна. Тогава срещнах онзи човек. По-скоро — видях го случайно на три пъти. Той искаше да се запознае с мен, но аз не позволих. Разбра коя съм чрез лорд Анстън. Каза, че те познавал.
— Как се казва?
— Не знам. Научих само първото му име — Джон. Накара ме да се смея, и той се смя на това, което казвах. Държа се прекрасно с Джордж.
— Познавам поне половин дузина Джоновци. Нямаш ли представа какво е последното му име? Или нещо за семейството?
Поклатих глава.
— Добре, давай нататък, Анди. Чакането няма да улесни нещата. Изплюй камъчето.
— Добре. Преди около два месеца графът дойде вкъщи. Каза ми, че неговият баща бил един от най-добрите приятели на дядо, а той самият уважавал и се възхищавал от дядо ми през целия си живот. Държеше се мило с мен, винаги искрено и прямо. Нито веднъж не опита да ми пробута онази фалшива симпатия, която ме кара да посягам към бутилката с бренди. — Спрях за момент и се усмихнах, когато усетих подсмиването на Питър. — Караше ме да чувствам, че разбира внезапната празнота, ужасната болка. Не се отнасяше към мен като към безпомощна жена, нуждаеща се от мъжки грижи. Говорехме за дядо; той бе приятел не само на баща му, а и на него самия. Сподели, че дядо улеснил влизането му във висшето общество като гарантирал за него в „При Уайт“ и „Фор хорсмен’с клъб“.
Питър се намръщи.
— Никога преди не съм чувал дядо да споменава за граф Девбридж, нито за предишния, нито за сегашния. Семейното им име е Линдхърст. Лорънс Линдхърст. Чувал съм името му, но никога не съм го срещал, нито съм чувал да говорят за него. Не ти ли се струва доста странно, Анди?
Кимнах.
— Да, наистина, странно е. Затова и попитах графа защо досега не сме се срещали. Той каза, че след като дядо се оженил и се оттеглил в Йоркшир, двамата с бащата на Лорънс престанали да се виждат. Лорънс се запознал с дядо, когато като младеж дошъл тук, в Лондон.
— Странно — повтори братовчед ми. Трябва да бе усетил напрежението ми, защото ме потупа по гърба. — Всичко е наред. Ще разсъждаваме върху това по-късно. Давай нататък.
— Той поиска ръката ми преди три седмици. Слушай, Питър, не може да се каже, че идвам направо от училищната скамейка. На двайсет и една години съм, голяма жена. Мислила съм много върху това. Дядо смяташе, че имам добър мозък. Моля те, опитай се да разбереш. Решението ми не е плод на глупост, лекомислие или емоции. Размишлявала съм най-задълбочено. Знам, че Лорънс може да ми предложи живота, който желая и от който се нуждая.
Братовчед ми се дръпна. Изправи се в целия си ръст над мен — метод за сплашване, който, както знаех, мъжете използваха, когато започнеха да губят, особено спрямо жените.
— Това не е отговор — заяви той. — По дяволите, Анди, какво желаеш и от какво се нуждаеш — от друг дядо ли?
Скочих на крака и се покатерих на тапицирания с кожа стол на дядо си. Така се извисих с трийсетина сантиметра над Питър.
— Не заслужавам подобно отношение — казах аз, като се наклоних към него, така че носовете ни почти се допряха. — Какво знаеш ти за моите желания и нужди? Ти виждаш в мен само малкото глупаче, което те боготвори, но не ме познаваш като човек. Аз съм жена, голяма жена.
— Пълен абсурд. И ти го знаеш.
— Ха — рекох аз. — Ти си мъж. Ти си свободен. Реши, че искаш да се биеш срещу Наполеон. Дори като наследник на дядо, отиде и се изложи на огромен риск, без да се тревожи, че някой ще те критикува или заклейми, задето постъпваш както ти е приятно. А можеш ли дори да си представиш какво би станало с мен, ако реша, че искам да пътувам, да речем, само с една компаньонка? Или ще ме затворят в лудницата, или ще бъда заклеймена и от приятели, и от врагове. Не е справедливо. Само се виж — ужасен си, че мога да говоря подобни неща, камо ли да ги желая. — Спрях и си поех дълбоко въздух. Така нямаше да стигнем доникъде. — Прости ми — додадох аз, — изпуснах се и наговорих неща, чието място не е в този разговор. Махни покрусеното изражение от лицето си. Не, не казвай нищо — сега говоря аз.
Но той не можа да се въздържи и извика:
— Ти какво искаш? Да бъдеш като онази Станъп1, която не се е къпала по месеци наред и е споделяла храната си с пустинни гризачи и вонящи бедуини ли? Това е пълна идиотщина и ти го знаеш много добре.