Родителите на Амилия си тръгнаха, след като лорд Уейвърлий обиколи отново музикалната стая на Каролайн.
— Нищо — заяви той, — тук няма абсолютно нищо.
Трябваше да се съглася с него. Никакви останки от Каролайн. Дали наистина Каролайн бе тази, която бе заключила Амилия в музикалната стая преди време? Или може би затръшването на вратата в лицето ми бе само плод на моето въображение. Може би беше лудост.
Виконтът посети отново и Черната стая. Според него злото било все още там и било съвсем реално. Поклати глава, а съпругата му рече:
— Е, Хобсън, няма причина да плашиш всички.
— Напротив — отвърна той и погледна към мен озадачено. — Има. Но иначе си права, скъпа; след като не разбирам какво точно става, не би трябвало да плаша цялото семейство.
Да не би да смяташе, че по този начин изтриваше всичко казано дотук? Искаше ми се да го ударя. Беше ме ужасил и не ми беше дал никакво обяснение.
Думите му убиха също така всяка надежда за разговор. И ме потопиха в океан от страх. Изпитах истинско облекчение, когато най-сетне си тръгнаха. Всички стояхме пред къщата и махахме, докато каретата им потегли.
— Баща ти ми каза, че трябва да престана да се оплаквам заради здравето си, в противен случай като умра, духът ми няма да има силна аура — обърна се към съпругата си Томас. — Няма да мога да те видя никога повече, дори от това метафизично разстояние. Каза, че съм щял да бъда обречен.
Трябваше да впрегна цялата си воля, за да не избухна в смях.
Джон обаче нямаше подобни задръжки. Той тупна брат си по рамото и рече:
— Не искам да бъдеш обречен, Томас, независимо за какъв вид разстояние става дума. Помисли върху думите на тъста си.
Амилия бе свела поглед към върховете на обувките си. Какво ли си мислеше тя по тоя повод? Или за злото в Черната стая? Не се намеси в разговора, само предложи на мъжа си да му приготви много хубав билков чай, ако я придружи до спалнята им. Проследих ги с поглед, докато се отдалечаваха рамо до рамо и си говореха тихичко. За какво ли?
Когато с Джон останахме сами и се уверих, че никой не се навърта наблизо, аз заявих:
— Има нещо, което струва ми се, трябва да ти призная. Не знам защо не го направих досега, но мисля, че вече е крайно време.
Тъмните му вежди се повдигнаха. Той ме погледна.
— Е? Давай, за какво става дума?
— Ами, преди две седмици получих писмо от братовчед си Питър. В него бе приложено писмо от баща ми. Надявах се, че той отдавна е мъртъв и гори в ада, където му е мястото.
— Баща ти ли? Мислех, че е мъртъв. Ти живееш с дядо си, нали?
— Да. Нямам желание да обсъждам този въпрос. Презирам баща си. Той уби майка ми.
— Как?
— Не желая да го обсъждам. Просто ми повярвай. Та той пишеше в писмото си, че прочел за сватбата ми с чичо ти. Тази вест го впечатлила неприятно. Настояваше да напусна незабавно Девбридж Манър и обясняваше, че той самият щял да дойде при първа възможност.
Видях как в тъмните му очи проблеснаха ядни светлинки, но изчезнаха почти веднага. Разбрах, че е вбесен.
— Мога ли да попитам — промълви любезно той, — защо не си ми казала досега за проклетото писмо?
— Не смятах, че то засяга някого другиго. Всъщност не е цялата истина.
— А каква е тя?
— Не исках да знаеш за мъжа, който ми е баща.
— Защо?
— Не желая да го обсъждам. Единствената причина да ти кажа сега, е защото писмото бе откраднато от моята кутия за писма. — Измъкнах от корсажа си златната верижка с ключето. — Държах заключена кутията. Носех ключето винаги на врата си. Сега, след като всички си тръгнаха, вече нямаше какво да ме отвлича. Реших да прочета отново писмото. Но го нямаше. Някой го е откраднал. Претърсих цялата си стая, но не намерих нищо друго, освен чифт чорапи, които Джордж е измъкнал от чекмеджето.
Джон изруга особено цветисто.
— Когато ме държиш в неведение, ме деморализираш — заяви той, като ме гледаше така, сякаш му се искаше да ме удуши.
Моментално заклатих глава.
— Съжалявам, ако си се почувствал така. Писмото на баща ми ми се стори смехотворно. Не, не съвсем, след като вече с мен се бяха случили всички тези неща. Важното сега е, че напускам. Не искам да стоя тук и да позволя на някой си да ме убие или да ме накара да си платя за всичко. Връщам се в дядовата къща в Лондон.
— Да — възкликна той. — И аз мисля, че трябва да заминеш. А докато те няма, аз ще стигна до дъното на цялата тази работа.
— Как?
— Време е да се поогледам — отговори той. — Не, не можеш да се прибереш в Лондон. Какво например ще кажеш на чичо Лорънс? Няма основателна причина. Не можеш да заминеш, дяволите да го вземат.
— Нямам избор.
— Добре. И каква причина ще му изтъкнеш? Измисли нещо.