Последните думи каза, като гледаше към дъщеря си.
Тя се наклони веднага напред.
— Би ли ни разказал нещо за това, което си купил, татко?
— О, не, трябва да почакаш, както всички останали, в това число и прелестната ти втора майка.
— Някой виждал ли е Джон? — попитах аз, след като Брантли ми подаде да си сипя от печената гъска със сос от кервиз.
Знаех, че ще се задавя, ако изям дори една хапка от тази гъска.
— Ти не знаеше ли, Анди?
Погледнах съпруга си въпросително.
— Джон отиде на коледното парти на семейство Кокбърнс, недалеч от Хароугейт. Искаше да прекара повече време с лейди Елизабет Палмър.
Не отговорих.
Амилия се разсмя.
— Е, време е. Джон трябва да помисли вече за женитба. Лейди Елизабет определено го очарова.
„Но той е само на двайсет и шест години — искаше ми се да кажа. — Съвсем не са много за един мъж.“ Естествено една неомъжена двайсет и шестгодишна жена беше съвсем друго нещо; намираше се, меко казано, в затруднено положение. Дали лейди Елизабет го беше очаровала наистина?
— На мен лейди Елизабет ми харесва — обади се мис Крислок. — Тя е прелестна и толкова висока… Джон няма да си изкривява врата, когато разговаря с нея. Какво мислиш, Лорънс?
Той сви рамене и отпи от виното си.
— Вярвам, че няма да си хване любовник преди да му роди наследник.
Настана тежко мълчание. Най-сетне се изкашлях.
— Според мен лейди Елизабет е очарователна. Може би има малко властни маниери, но е наистина трудно да не се държиш така, когато си толкова красив. Не мисля, че ще бъде невярна, щом се омъжи. Защо изобщо се жени човек, ако възнамерява да не бъде верен на своята половинка? Просто няма смисъл. И е отблъскващо.
Неусетно бях заговорила с прекалена страст, проява на отдавнашното ми възмущение. Джудит ме съзерцаваше смръщено от мястото си. Опитах да й се усмихна, да смекча думите си, но не успях. Не казах нищо повече, само стоях в очакване.
— Ще видим — отвърна графът. — Може би Джон ще има по-голям късмет от повечето мъже.
Амилия побърза да ни информира за новия спортен режим на Томас.
— Ще бъде прекрасно, ако стане силен и здрав като Джон — обади се мис Крислок. — Томас и сега е толкова красив, че ускорява пулса даже на моето старо сърце.
Този коментар допадна на Амилия.
— Да — допълних аз, — Томас е наистина великолепен.
Думите ми се харесаха още повече на Амилия. Тя се обърна към мис Гилбанк, готова да чуе още похвали, и прелестната гувернантка рече:
— Никога в живота си не съм виждала по-красив и по-мил джентълмен.
Помислих си, че Амилия ще започне да мърка, толкова приятно й беше станало.
След известно време мис Крислок попита:
— Анди, скъпа, не би ли искала дамите вече да се оттеглят в гостната?
— Чудесна идея — отвърна съпругът ми и се изправи с мен. — Искам Анди да остане при мен тази вечер. Снощи тя ме победи на шах. Днес е мой ред да бия.
Амилия се ококори насреща ми.
— Виждала съм как чичо Лорънс играе шах. Никой никога не го е бил досега.
— Напротив, бил го е — отговорих аз, като погледнах графа право в очите. — Аз го бих.
Щяхме да играем в кабинета му. Не можеше да ми направи нищо там. Щях да действам след като всички си легнеха; щях да се махна оттук.
Докато вървяхме заедно към кабинета му, след като пожелахме на всички „лека нощ“, осъзнах, че наистина искам да изиграя още една партия шах с него. Искаше ми се да го смачкам в пръстта. Бедната Джудит. Тя, естествено, не желаеше вечерта да свърши така бързо, но аз не можех да сторя нищо по този въпрос. Имаше голяма вероятност никога повече да не я видя.
Този път Лорънс посочи към дясната ми ръка. В нея стисках бял кон. Харесваше ми да играя с черните фигури. Справях се чудесно с Френската защита.
Той започна с пешката пред царя и аз преместих с усмивка моята царска пешка напред.
— А — рече той, — Френската защита. Интересно ми е колко добре ще я разиграеш.
— Много добре. Беше любимата защита на дядо ми. Както вече разбра снощи, дядо ми ме е научил добре — отвърнах аз, без да вдигам очи от шахматната дъска.
После погледнах към сведената му глава с прелестно осеяните с бели нишки черни коси. Отчаяно ми се искаше да го попитам за баща си, но се сдържах. Все още не знаех достатъчно, за да предприемам каквото и да било. Освен това тук бях сама. Цялата прислуга беше вярна на съпруга ми. Нямах представа как би реагирал проклетият му лакей Флинт, а може би в къщата се навъртаха и други негодници.
Не, щях да си държа устата затворена и късно през нощта щях да се измъкна. Той нямаше представа, че бях претърсила спалнята му и малката, подобна на монашеска килия стаичка, нито че бях намерила писмото за баща ми.