— Ти игра интелигентно, с финес и кураж, Андрея. Изключително необичайни характеристики за една жена. Колкото до невъздържаността ти в момента, може би ще те оставя да се порадваш на дребната си победа.
Пред мен вече стоеше друг човек. Може би най-после показваше истинската си същност.
— Нямах представа, милорд, че единствено мъжете притежават интелигентност и кураж.
Той продължаваше да си играе с проклетия бял цар и да го върти из пръстите си. След малко въздъхна.
— А, скъпа, тук се лъжеш и мисля, че се полага да направиш реверанс на доста по-богатия ми опит в тази област, добит през дългия ми живот.
— Не виждам защо.
Лорънс замръзна на място. Сега вече вниманието му бе съсредоточено върху мен. Очите му бяха студени, безмилостни, лишени от всякакво чувство или състрадание. Гласът му прозвуча също така студено и сякаш разсече като рапира тишината.
— О, да, вашият пол е слаб, тщеславен и абсолютно лишен от морал. Ти не си по-различна.
Все още не можех да видя ясно през насъбрания в него гняв, но си дадох сметка, че бе свързан с жена. Станах и се приведох през масата към него, подпряла длани върху шахматната дъска. Гласът ми прозвуча напълно в синхрон с неговия; усетих грубостта с цялата си душа.
— Това са думи на сърдит човек, милорд, лишени от мярка и балансирана преценка. Не, милорд, дори огромният брой на годините ви и безкрайният ви опит не са в състояние да оправдаят едно такова небалансирано, дори нестабилно мнение.
Той се спусна напред рязко, сграбчи китката ми и ме дръпна към себе си през масата, така че лицето ми се озова току пред неговото. Шахматните фигури изпопадаха шумно на дървения под.
— Смели думи, моето момиче, но без съдържание, без значение. А, да, глупаво създание, ти можеш да усетиш преходния вкус от победата при игра на шах, тъй като са те научили добре. Но в живота, Андрея, в живота ти не беше нищо друго, освен незначителна пешка в създадената лично от мен игра. И сега вече аз имам това, което желаех, момичето ми. Повече не се нуждая от теб. Не е нужно повече да се съобразявам с глупавите ти прищевки и да се смея на блудкавите ти хумористични опити.
— Не те разбирам. За какво говориш? Какво означава това?
Той ме стисна по-силно. Болка прониза ръката ми, но не издадох звук.
— Ти си луд.
— Луд, аз? Ще видим.
Погледнах го в очите. Там не видях лудост. Изглеждаше обладан от овладян гняв, и студен като трупа на дядо ми, когато си бях взела последно сбогом с него. Дали щеше да ме убие, още тук и сега?
ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Пусна внезапно китката ми и с бързо движение ме стисна за гърлото с дългите си пръсти. Инстинктивно се вкопчих в ръцете му, за да се освободя, но той ме стисна още по-силно.
— Ще видиш, скъпа, колко си безпомощна. И не забравяй за момент, че ми принадлежиш. Ти си моята нова, моята много хубава млада съпруга. И какво означава това? Че си мое имущество, моя робиня, с която мога да правя каквото си поискам.
Пръстите му се впиваха все повече. Дерях дланите му, дърпах ги с всичка сила. Започваше да ми се завива свят. Нима щеше да ме убие, тук, в библиотеката? И после щеше да избута тялото ми под бюрото си?
Внезапно отдели рязко ръце от гърлото ми. Заобиколи малката маса пъргаво, за да дойде от моята страна и, докато аз все още опитвах да си поема въздух, ме придърпа към гърдите си. Усетих горещия му дъх в лицето си.
— Красивата ми млада съпруга — рече той и ме целуна така силно, така грубо, че усетих кръв в устата си.
Изпитвах повече гняв, отколкото страх, поне за момента, и го ритнах в глезена. Той ме притисна по-силно, като обездвижи ръцете ми от двете страни на тялото ми, и без да се отделя от устата ми. Усещах зъбите ми, усещах горещия му дъх. И тогава устата ми се отвори и почувствах езика му върху зъбите си, вкусих дъха му и едва не се задавих. Трябва да бе усетил кръвта ми.
Внезапно ме отблъсна от себе си. Щях да се строполя на пода, ако столът ми не се намираше точно зад мен. Лорънс събори масичката за шах с един удар на юмрука си. Фигурките полетяха. Една пешка се приземи в огъня. Изправи се над мен, разкрачил широко крака и поставил ръце на хълбоци.
— Можеш ли да дишаш отново?
— Да, но не благодарение на теб. Не ме докосвай повече. Ти се закле, че няма да го направиш, никога.
— Мога да правя каквото си поискам с теб, скъпа моя съпруго. Абсолютно всичко.
— Ти наистина си луд — отвърнах неразумно аз. — На всичкото отгоре си и отблъскващ, милорд. Ако ме докоснеш отново най-вероятно ще повърна отгоре ти.
Помислих, че ще ме удари; лицето му бе почервеняло от гняв. Но успя да запази самоконтрол. Стоя и ме съзерцава безкрайно дълго, както ми се стори. И тогава заяви тихо, замислено: