— Да, Саша, помня обещанието си. Но… ще се наложи да почакаш с отпуската, колкото и да ми е жал.
Гласът на Костя бе виновен, а очите си оставаха непроницаемо сиви, студени, като цвета на стените в кабинета. Неприятен цвят. Равнодушен.
— Но какво се е случило? — Турецки имаше нужда да отстои гражданското си право поне на временна свобода.
Костя мълчаливо размаха пръст, като посочи на старши следователя да седне, и Саша се стовари на най-близкия стол, но така, че между тях все пак оставаше достатъчно безопасно разстояние за дишане. Освен това засега Саша нямаше никакво намерение да се откаже от държанието на човек, оскърбен до дъното на душата си в своите верноподанически чувства. Защото, ако говорим сериозно, той наистина разчиташе на пътуването. Искаше да почине не само от следствието, което водеше в бясно темпо, но най-вече от неуредения живот, от който бе му писнало, от раздялата със семейството, от бездарната ситуация, в която непрекъснато се намираше. С две думи — искаше да си отдъхне от цялата заобикаляща го съветска реалност. Имаше и втора причина, може би дори по-сериозна. Познати от наскоро организирания достатъчно остър вестник „Нова Русия“, на който имаше честта да сътрудничи, един-два пъти напълно сериозно му предложиха да стане техен постоянен юридически наблюдател. Беше направил няколко не лоши според него криминални „размишлизми“, както се изразява „Литературная газета“, като изкара повече от прилични пари. По този начин, ако по-нататък у него се появи непреодолимото желание да смени покрива над главата и професията, може да мине на щат при тях. Господи, та това бе съкровената му, неясна, неизпълнима детска мечта — да стане професионален журналист! Все едно, не свикна с труповете в моргата. Пък и възрастта му е съвсем прилична — наближава четирийсетте. Как го беше казал Твардовски? Ако на двайсет нямаш сила, а ум на трийсет и пари на четирийсет, няма и да имаш, не се надявай. Е, със силата нещата са наред. И от ум не може да се оплаче, макар ако бе по-умен, сега да е като Славка Грязнов — и с нов апартамент, и с добри пари. Последното — богатството — май вече никога няма да го постигне в реален вид. Но му писна от беднотия. Ето защо искаше, може би за първи път в живота, да се почувства човек. Да поразходи семейството си из чужбина, а същевременно да приготви някой друг материал за „Нова Русия“: сега Толя Равич е видна фигура в бизнеса, а разговорите с него могат да бъдат интересни за читателите. Така си мислеше.
А да не говорим, че вече няколко месеца общува само тайно със семейството си по служебния телефон. Точно това е най-главният аргумент: да прати всичко по дяволите и да се събере с Ирка и малката Нинка…
— Костя, какво толкова се е случило? — повтори той въпроса си, като видя, че Меркулов не бърза да отговаря. — Макар че извинявай, у нас отдавна всичко и без повод е с главата надолу.
— Сигурно е така. Наблюдението е точно. Но… разбираш ли… това е лична молба… — забоботи неясно Костя и Турецки разбра, че Меркулов ужасно не иска да лъже, макар да са му възложили такава мисия. Разбира се, може да се отгатне кой, просто на Костя не му е удобно да го назове с достойно име.
И сякаш отгатнал мислите му, Костя заговори сърдито и бързо:
— Знам всичко и за твоята Германия, и че не си виждал семейството си няколко месеца, знам, че скиташ насам-натам, ако си спомняш, аз пръв ти предложих да се преместиш при нас с Льоля, но ти категорично отказа. Така че знам всичко за теб и плановете ти, и подписа си сложих под заявлението ти без никакви задни мисли, но… Изобщо, Саша, ще се наложи да отложиш временно отпуската си и да се впрегнеш в ново дело. Защото няма кой друг.
— Какво значи няма кой? И кой реши така изведнъж да се обърне към мен с лична молба? Или това е твоя инициатива?
Меркулов се загледа в тавана, сякаш точно там бе написан отговорът на всички въпроси. Той мълчеше, но Саша вече окончателно разбра, че всичко рухна, дори преди да е започнало: няма къде да мърда, не го очаква никаква блестяща журналистика и няма да види момичетата си ако не вечност, то някъде там. Дори му се стори, че изтрезня. Поне до такава степен, че да мисли по-рационално и да не прави скандал, чийто резултат е предопределен.