— Какво дело, Костя? — Турецки бе почти спокоен.
4.
След пет минути стояха в кабинета на главния прокурор на Русия. Господи, колко се смениха тук за кратко време! И Саша не се сещаше да е имал мира поне от един от тях. За последния да не говорим. Нали се случва човек да е неподходящ! И ако щеш със злато да обсипваш околните, няма да повярват на щедростта ти, а ще я вземат за подлост. Точно такъв се оказа и Анатолий Иванович, провинциален прокурор, изразил твърдост веднъж в живота си, макар крачката да е през черните дни на октомври деветдесет и трета. Въпреки това той заслужи колкото безрезервното, толкова и неясното благоволение на президента. Или все пак на обкръжението му? Интересно, каква опора е намерило първото лице в този самодоволен, самовлюбен и както сега се разбира, крадлив човек? Но с леко безцеремонната си простота, с наивно-добродушната, така да се каже, някак ленива господарска важност, с широката си усмивка Анатолий Иванович можеше в първите минути дори да предразположи към себе си човек, който не го познава или само е чувал за него. Обаче подчинените вече знаеха, че зад всичко това стои нагъл хищник, който откровено плюе на общественото мнение. И на своя господар между другото.
В настоящия момент Анатолий Иванович, сякаш за развлечение, след като се е потрудил, разказваше със смях на другия си заместник за страшно разкошното според него сбиване в Държавната дума, на което бил свидетел. Някакъв разгащил се депутат влачил за косата една депутатка и мимоходом ударил в ухото и скъсал кръстчето на друг депутат, известен разпопен поп. В преразказа на главния и самият епизод, и действащите лица изглеждаха изключително комично. А Турецки, който знаеше за произшествието от нощните новини по телевизията, не изпитваше нищо освен отвращение. Не, той не разбираше хората от типа на Анатолий Иванович. Изглежда, „тлъстите нови руснаци“, докопали се до властта, имат напълно неадекватни емоции и се вдъхновяват и веселят от нещо, което за нормален човек изглежда противоестествено.
Главният най-накрая със съжаление се откъсна от увлекателните спомени, пусна милостиво събеседника си и се обърна към влезлите. При това лицето му придоби скучно и унило изражение. Главният прокурор никак не искаше да се занимава с насъщни дела, обаче…
— Ето ви най-сетне и вас! — констатира кисело при появата им, макар че близо пет минути Меркулов и Турецки бяха принудени да слушат разказа му, седнали безучастно във фотьойлите. — Отдавна ви чакам. Имам много спешно и отговорно поръчение за вас, Александър Борисович.
Турецки се стараеше по възможност да не диша към главния. Но сигурно се стараеше излишно: дори не много тренираният му нюх, при това увреден от днешното пиене, скоро различи дъх на коняк, витаещ над бюрото на собственика на кабинета. И Костя веднага го удуши и стана мрачен.
— Предполагам, Александър Борисович, че няма да откажете — изведнъж главният продължи странно игриво — на личната молба… на своя шеф и покровител Константин Дмитриевич?
Саша видя как скулите на Меркулов се втвърдиха и разбра, че се готви нещо лошо.
— Принуден съм със съжаление да ви прекъсна, Анатолий Иванович — обади се Турецки, като се стараеше да бъде учтив, — но Константин Дмитриевич ме уведоми, че има заповед: отпуската ми се отменя и ми се възлага ново дело. Тогава за каква лична молба става дума?
Главният изви цялото си тяло към Меркулов и от ласкавите интонации в гласа му не остана ни следа.
— Но защо така, Константин Дмитриевич? Нали достатъчно ясно ви дадох поръчението и ви съобщих откъде идва. При това двамата с вас ясно се договорихме да не скриваме нищо от следователя… от старши следователя.
— Помня поръчението ви — парира сухо Меркулов, — но сметнах, че ще е по-добре, а и за общата атмосфера на делото е по-полезно, ако вие лично разкажете. Ще си позволя да напомня, че проваляме личните планове на Александър Борисович, който току-що завърши спешно разследване. Бе му обещана отпуска и лично аз съм подписал молбата му. Струва ми се, има купени билети…
— А закъде, ако не е тайна? — поинтересува се повече равнодушно, отколкото лениво главният, като местеше погледа си от Меркулов на Саша и обратно. Изглежда, смяташе, че това е напълно достатъчна заинтересуваност от личните работи на подчинените си.