— При един приятел. В Мюнхен.
— Оо! — главният сякаш се събуди, ясно осведомен за най-масовата продукция на Бавария. И наистина: — Попийте до насита от забележителната баварска биричка. Чудо е! — и вдигна палец. — Ще ви кажа, че изобщо всички кутии, които се продават из нашите частни магазини, не могат по нищо да се сравнят с истинската баварска бира, която те продават направо от бъчвите в магазинчетата си… Да, момчета, разкош ви казвам! — Главният бе толкова обзет от собствените си впечатления, че май забрави защо ги е повикал. Той наистина говори дълго, но изведнъж забеляза скучаещия поглед на Меркулов и като се смръщи недоволно, пусна заключителната сентенция: — Аз винаги съм смятал, че при най-малката възможност трябва да ходим в чужбина. Да съберем значи впечатления, опит. — „Охо — възхити се Турецки, — май копираме Най-главния?“ — И главното, да е на адекватно равнище. Например нашият инженер трябва да види как живее техен инженер. Сигурно не е лошо агроном да погостува на агроном…
„Господи, какъв пълен провинциализъм! Но — с темперамент! Няма спасение от такива…“
— А следовател — в семейство на следовател? — намеси се Костя не без сянка хумор.
— Резонно — съгласи се главният и изведнъж се намръщи: нима усети някакъв номер? Има си хас! — Та Александър Борисович — продължи той след кратка неясна пауза, — естествено, изключително много съжалявам, че ще ви се наложи да отмените толкова важното за себе си дори в професионален смисъл пътуване, да не говорим за останалите му… аспекти, но трябва да ви обясня откровено защо съм принуден да ви отзова от отпуска. Президентът е загрижен значи, за което лично ми съобщи по време на вчерашната ни среща, дето тя бе толкова произволно изтълкувана от някои средства за масова информация. Нещо повече, той е разтревожен от серията поръчкови убийства в Москва. Особено от убийствата на едри банкери. Колко станаха напоследък, Константин Дмитриевич?
— Може да смятаме вече десетки — измърмори Костя. — По-точно, двайсет и шест за полугодието. С последното. По същество едно е разкрито. Това, което разследва Александър Борисович. Останалите са висящи.
— Мирише на безперспективност — съгласи се неочаквано и покорно главният. — Но нали вие не възразихте, когато заявих на президента, че у нас има и истински професионалисти? Тъкмо за вас ставаше дума, Александър Борисович — каза неочаквано с такава любезност, че Саша разбра най-главното за днес, както между другото и за целия останал живот: колкото е по-хубаво — толкова е по-лошо. И обратно. Ако, да кажем, бе провалил делото за депутата банкер, щеше да снеме подозрението от колегите, че не умеят да работят по поръчковите убийства. С други думи: щеше да отиде с експреса за Рига при своите, а после на самолета и — сбогом, златно родно правосъдие! Уви…
С независима и нагла походка влезе дългокрака и некрасива секретарка, типът, който от известно време се смяташе за еталон на женската привлекателност — слаба, ъгловата, напомняща детски конструктор, — и подаде на главния прокурор чиния с чаша, в която бе налят възслаб чай. Дали пък наистина главният пие с наслада тая помия, а не истинско мъжко питие? Негов проблем. Достатъчно е, че не му хрумна да ги почерпи с подобна течност. Секретарката излезе, като се огъваше на високите си токове, а двамата без сянка на усмивка продължаваха да чакат височайшите указания.
Без да докосва чашата, главният остави чая настрани и заговори мрачно, загледан в писалището:
— Принуден съм да ви поправя, Константин Дмитриевич. Днес наредих да ми дадат официалната справка. Не са убити двайсет и шест, не, уважаеми ми заместнико, и вие трябваше да знаете това, правя ви устна забележка. Сергей Егорович Елмазов вече е двайсет и седмият.
От лицето на Меркулов няма какво много да прочетеш, но на Саша във висша степен му подейства отрицателно безпричинната и груба „устна забележка“ на главния. Тъкмо щеше да си отвори устата, но като срещна строгия поглед на Костя, покорно я затвори.
Като всички твърдоглави главният не забеляза играта на погледи между подчинените си и продължи да запознава със ситуацията.
— Както се изясни, Елмазов е бил взривен в колата си съвсем близо до Червения площад заедно с шофьора си телохранител. Това, което е успяла да събере оперативно-следствената група на мястото на взрива, се намира у експертите. Те още не са дали заключенията си. Засега се знае само, че колата е била собственост на Сергей Егорович. Преди, тоест при съветската власт, той беше председател на управлението на Руската републиканска банка. В наши дни стана президент-учредител на банка „Златен век“, а наскоро, тоест след гибелта на вашия — главният прокурор посочи с пръст към Турецки, сякаш тъкмо той е виновен за смъртта на банкера депутат, — как му беше името? Ах, да, Киргизов… Асоциацията на руските търговски банки го избра за свой ръководител, Елмазов де. Така стоят нещата. А сега аз — кой знае защо главният се извърна — ще ви разкрия малка държавна тайна… Президентът, според неговите думи, е възнамерявал да назначи Елмазов за председател на Централната банка на Русия. Нали знаете каква е бъркотията по този въпрос. Безкрайни назначения на изпълняващ длъжността, временно изпълняващ длъжността, също като в нашата система… — Той намекваше, че досега също се явява изпълняващ длъжността, понеже Думата не възнамерява да го утвърждава, а сега вече окончателно ще го изключи от сметките си. — Всички тия временни главни банкери на страната, според личното ми мнение, моля да имате предвид това, сигурно са талантливи бюрократи, преминали старата съветска банкова школа, но са абсолютно бездарни икономисти. А пък Елмазов според президента е имал разработена своя приоритетна програма и той се е отнасял към нея със симпатия. Без да навлизам в подробности, пък и няма защо да знаете това, трябва да ви кажа, че Сергей Егорович е предлагал вместо Централна банка да се създаде нещо подобно на Международния валутен фонд. Това вече няма смисъл, макар че… предполагам вие, Александър Борисович, също трябва да го вземете под внимание. В разследването на това дело нищо не бива да се изключва напълно.