Навън е първото рязко захлаждане, от небето се сипе ситна снежна пудра. В прокурорския блок само се канят да пускат парното, понеже както винаги родната столица се е подготвила за зимата — разбутала е подземните комуникации, които се нуждаят от спешна подмяна. Казват, че все пак след ден-два ще пуснат топлото. Засега Саша пушеше и пускаше настолната лампа — струваше му се, че по този начин в кабинета става по-топло.
Погледът му пак се спря върху тежката кутия на часовника, навярно от червено дърво, красива, но абсолютно безполезна. Макар ако помислим, вътре може да се направи малък, но впечатляващ склад за празни бутилки. Каквито Саша няма, уви, както няма и пълни. А сега е най-подходящият момент. Студено е, дявол да го вземе…
Като свърши с безпочвените съжаления, той прелисти без капка ентусиазъм тънката папчица — някакви мизерни двадесетина страници. И целият живот, на някого вече преустроен, а на друг — тъкмо обратното, му се струваше печална и напразна загуба на време, което се прекъсва дори и не по твое собствено желание, а по волята на случая. По-точно по желание на някой кучи син, уверен, че може да ти диктува волята си. А твоята работа е да лапаш каквото ти дават и да се стараеш същевременно да не плюеш и да не мляскаш, за да не дразниш господаря. Абсурд, бълнуване! Пълна безсмислица. Като оня лозунг, който в недалечното минало украсяваше фасадите на здания и огради: „Победата на комунизма е неизбежна!“ Хем знаехме, че това са глупости и измислици, подсмихвахме се тихо, но и ние повтаряхме. Сякаш предупреждавахме оногова, на когото изведнъж можеше да хрумне идиотската мисъл: как да се избегне? Господи, спаси и помилуй! В какъв свят живеем?!
И тъй, завчера, тоест във вторник, в района на „Илинка“ — прелестното старо название на бившата партийна улица „Куйбишев“, — съвсем близо до Червения площад, се взривява кола марка „Мерцедес“. От колата остава скелетът с колелетата без гумите и едната странична врата. Оперативните работници са събирали на части буквално из цялата околност обгорелите останки от телата на двамата пътници.
Без всякаква експертиза криминалистите определят, че колата е взривена с помощта на взривно устройство с огромна разрушителна сила, което образува пламък със свръхвисока температура. Това затруднява откриването на веществени улики, като отпечатъци от пръсти, микрочастици и други такива.
По стечение на обстоятелствата на мястото на произшествието не е имало жива душа — и следователно нито един очевидец. Защо? Най-лесно е да се отговори на този въпрос. Турецки отдавна, относително разбира се, не бе ходил в този район на столицата, но не можеше да се оплаче от паметта си, особено от зрителната. Това е типичен старомосковски търговски квартал между „Илинка“ и „Варварка“. Съединяват ги „Кристална“ и „Рибна“, от двете им страни са мощните колонади и пиластри на кооперациите, напомнящи на големи житарници, с ниски сводести пролуки, прикрити от железни врати с портички, зад които постоянно бдят въоръжени постови. Сводести входове, сводести големи прозорци; тук табелките са голяма рядкост, макар напоследък да се нанесоха две банки, обменни бюра, напълно непознати акционерни дружества. Някакви световно неизвестни кантори, обозначени със странни съкращения, и най-накрая магазинчета, по-точно дупки, каквито едно време са се тулели край всеки хан. Пресечките „Николска“ и „Ипатиевска“, разположени по-близо до Стария площад, тоест до неотдавнашния ЦК на партията, направо са затворени с железни врати, които приличат на ония, дето ги щурмуваха матросите в Питер в известните революционни филми.
Но зад бастионите на непрекъснато ремонтираните постройки тече съвсем друг, таен живот. Както е известно, нито президентските структури, нито Министерския съвет, нито разузнаването с разните му там контраразузнавания, населяващи тези жилища, не обичат разгласяването и не се афишират с табелки.
Тук и денем няма много хора. А вечерно време, когато си отиват спрените съвсем близо до сградите леки коли със „сериозни“ номера, тогава става напълно тихо и пустинно.
„И какво имаме налице?“ — питаше се Турецки. Кога е станало? Около 18,30, плюс-минус няколко минути. Значи трудовият народ, работил с пот на челото, вече е напуснал офисите си или служебните кабинети. Но тогава защо влиза тук мерцедесът? При кого е дошъл? Или за кого? Само въпроси…
Да продължим. Както личи от материалите по делото, дежурните сътрудници, охраната, заседнали в суперсекретните си помещения на многочасови дежурства, щом чуват грохота от взрива, първо предпазливо се приближават до прозорците и вратичките на входовете. Може няколко минути да са наблюдавали бушуващия пламък, но са оставили постовете си и са излезли навън едва когато огънят всъщност е свършил гибелната си работа.