6.
Саша остана още десет минути в сградата на прокуратурата, като по най-наглия начин използва служебното си положение: избра номера на Иркината леля в Рига, където живееха неговите момичета. Много скучаеше без тях. Когато ги изпращаше на гости — за малко, за някой и друг месец, знаеше, че ще скучае, но дори не можеше да предположи колко ще му е зле без тях.
Най-сетне чу родните гласове.
— Саша!… Нина, не пипай слушалката с мръсни ръце!
— Тате! Нинка има млъсни лъчички!
— Саша, тя вече казва „р“. Нина, хайде, кажи хубаво на татко.
— Тате, имам мррръсни ррръчички! Мама не ррразрррешава с мррръсни ррръце…
— Сашуля, чуваш ли?… Вече бъбри и по латвийски! Аз съм забравила всичко по латвийски и Нинка ми е преводач в магазина… Саша, чуваш ли? Саша, сигурно има нещо, нали? И няма да ходим никъде, нали? Нито в Германия, нито никъде? А какво става с твоя вестник?
Дори да искаше да излъже нещо Ирина, по-добре да не започва: сигурно още по дъха му дори от хиляди версти усеща в телефонната слушалка как и за какво мъжът й се кани да я излъже. При това свръхестествените й способности се появиха след раждането на Нинка, поне преди това не беше забелязвал такова нещо.
— Ира, визата важи половин година, вече проверих. Затова ще се постарая да свърша по-бързо това тъжно дело и веднага ще заминем цялото весело семейство… Въобще трябва да ти кажа, че из целия европейски континент времето започна да се разваля. А в Германия през този сезон е влажно, пази Боже, Нинка да вземе да настине, нали разбираш? След някой друг месец времето ще се оправи, снежко ще скрие калта, какво ще кажеш?
— Ясно… Значи ти дадоха ново дело, така ли? — попита с отпаднал глас Ирина. — Ах, Саша, Сашуля… Но нали ще го завършиш бързо и ще заминем всички заедно. А сега-засега ще поживеем тука, не е лошо, само че ни е скучно… Аз скучая…
След това Ирка изстрелва като с картечница един куп новини за Нинка в оптимистичен дух. И гласът й е мъжествен, няма грам горчивина от поредната семейна несполука. Но Саша знае, сега ще затвори телефона и ще започне да плаче и пак ще казва на Нинка, че сълзичките на мама са от вятъра. Нинка пак ще й повярва, защото мама ще се смее насила и ще си играе с момиченцето… На какво ли играят сега? На пусни-пусни кърпа или спукано гърне? Това Турецки не знаеше…
Щом следователят получи ново дело, азбучна истина е, че трябва да състави план за разследването. Няма мърдане, трябва да го направи. Но като изхождаше от собствените си задачи, които Турецки си постави по най-категоричен начин, той формулира целта си еднозначно. Да намери престъпника? Да разкрие престъплението? Не, колкото се може по-скоро трябва да се избави от делото.
И тъй, какво е необходимо за целта? Има няколко пътя. Първо, трябва да заключи кабинета и бързичко да напусне зданието, понеже кой знае защо днес то доста силно потиска психиката му.
Следващият етап: да седне в колата, в горката тракаща жигула, която неизвестно как пали от раз, значи прави фокуси или готви някой подъл номер на шофьора.
Колко странно, само два часа деляха Турецки от почти сбъдналата се мечта за прекрасна отпуска. А сега му се струваше, че ако не преди една епоха, то минимум вчера е бързал за срещата с Меркулов. И пак пътува, но вече за вкъщи, т.е. при Грязнов, на неговата „Елисейска“, с други думи — на оня край на географията. По стар глупав навик, вместо да кара по веднъж избран, постоянен маршрут, той зави наляво от Изложбата за постиженията на народното стопанство. Сетне профуча край хотелите на Останкино и Ботаническата градина, за да изскочи лесно на „Елисейска“, като мине през Свиблово по „Снежна“. Но излезе, че е сгрешил: още сутринта, по-точно през деня, свободната и чиста „Снежна“ е била преградена на няколко места. Ами да, време е да се научи: нали идва зима, значи е време да се разкопае асфалтът и започне ремонт на подземните комуникации. Като проклинаше всичко на света, той започна да се измъква обратно към проспект „Мир“.