Похитителите, разбира се — и Турецки бързо го оцени, — си знаеха работата. Те ловко го подхванаха под ръцете и буквално го изнесоха от колата. Качиха се в сградата, разсичайки тълпата, а след това започна нещо просто невъобразимо: движеха се бързо през някакви прозрачни тунели, слизаха и се качваха с ескалатори, местеха се от павилион в павилион по движещи се пътечки. Отстрани, сякаш си представяше Саша, не можеха да бъдат възприети като похитители и заложник. Просто няколко души се движеха през кипящия човешки мравуняк, бяха облечени твърде прилично, подкрепяха се и си помагаха, хващаха се под ръка, разменяха по някоя дума в движение — какво необикновено има в това? Омаломощен от инжекцията, но изкуствено възбуден от енергичните движения на похитителите, Турецки се поддаде на темпото им пряко волята си, така че ако ги наблюдаваше човек отстрани, сякаш не се отличаваха по нищо от останалите хора.
По същия делови начин влязоха в тоалетната, където Турецки бе обкръжен тактично и ловко и получи възможност да свърши нужната работа. Със същата скорост се качиха в яркоцветна зала, където кой знае защо връчиха на Турецки вафлена фунийка със сладолед. Той послушно и дори с някаква детска радост близна студената сладка топка, ухаеща на ванилия. Групата измарширува по-нататък в прилично темпо, от павилион до павилион, двамата поред придържаха Турецки под ръка, третият вървеше отзад. Саша разбираше с някакъв чужд мозък, че с този сладолед изглежда изключително нелепо, но после, когато видя, че не само той облизва шарените фунийки, не че се успокои, но просто без съжаление изхвърли своя недояден сладолед в най-близкото кошче.
Спряха пред входа на един от павилионите — десетия или единайсетия поред, Саша вече не можеше да си спомни, — и синеокият донесе на всеки по една бира. Турецки видя, че темпът, с който започнаха, се нуждаеше от подсилване. И похитителите сякаш някой ги гони — изпразниха шишетата си. Саша не бързаше. А закъде да бърза. Още повече че вниманието му бе привлечено от странен човек дълъг и тънък с козя брадичка, целият в черно, — който свиреше пред входа на цигулка. Може би похитителите нямаше да възразят, ако Турецки малко си почине от лудешкото тичане. Той дори си позволи да направи две малки крачки към цигуларя.
Това бе едно старче, на него като на закачалка висеше черен фрак. На краката си имаше също така черни остроноси обувки. Цигуларят се надигаше нагоре, извиваше се като дълга черна змия в такт с музиката, фигурата му изглеждаше също така нелепо, както и онзи плосък стоманен човек с чука, но както и в предния случай, и тук нещо омагьосваше, привличаше погледа. Мелодията бе лека, старчето-цигулар живееше в нея — единствената възможност да си изкарва хляба. А край него течеше тълпата.
И пак — по-бързо, темпо, темпо!… „Шнел, шнел!“ — звучеше в мозъка на Турецки. След малко се озоваха до друг изход от територията на панаирните павилиони. Към тях веднага се насочи нова кола. Този път голям син мерцедес. По описанията, спомни си Турецки, този може да е роден брат на колата, в която са загинали Елмазов и „куриера“ оттук, от този град.
Пак притиснаха Саша от двете страни и колата полетя. Той вече не гледаше встрани: беше безсмислено. Все едно нямаше да запомни добре в това състояние. Значи трябва да се съсредоточи върху нещо друго, не по-малко важно.
И първата мисъл, която болезнено прониза съзнанието му, бе: щом са го хванали по този начин, сега вече е сигурно, че няма да го пуснат. И никой няма да научи… Нали официално е в отпуска. И истината се знае само от трима души. Които абсолютно по никакъв начин няма да могат да помогнат. Е, може би Костя ще успее да вдигне на крак полицаите на хер Юнге. И какво от това? Та те самите са готови да заплатят десетки хиляди марки дори за случайни свидетелства за убийците на собствения им банкер. А какъв им е Турецки? Нали убиха и Владислав Листев! И Саша знаеше как вървеше разследването, понеже с делото се занимаваха негови колеги. Лично президентът се закле над гроба на Влад, че ще намери убийците, а как завърши всичко? Ще го забравят и него, „важния“ следовател Турецки. Ще нарекат гибелта му пореден епизод от борбата с организираната престъпност. А пък може момчетата от „Нова Русия“ да пуснат некролог, че така и така, имахме такъв сътрудник, способен следовател, който не доживя дори до половинвековието си. Току-виж и сянка от крилцето на славата паднала на бившата му грешна глава… Но защо започна така отчаяно да се съжалява? Нима животът вече постави точка? Но за какво мислеше? Ах, да, както писа Шчекочихин, смъртта, по-точно убийството, на Влад отвори широко вратите за серия „нагли убийства“. Демонстративни. Мнозина започнаха да водят собствени разследвания и също станаха жертви. Например Кивелиди… Ами Елмазов, който поиска да промени финансовата политика… единствено това! Не, прав беше тогава Шчекочихин, като каза, че да имаш големи пари днес е все едно да вървиш по минно поле. Но това е в техния свят! А какви пари има Турецки? Петстотинте долара на Славка? Но защо толкова дълго се церемонят с него? Просто да го гръмнат — и край. А те все го карат някъде…