Мерцедесът пътуваше покрай железопътна линия. Саша помисли, че откакто Гагарин обиколи Земята, светът става все по-малък и все по-достъпен. А те, ченгетата, продължават да се оплитат като пиле в кълчища. И онзи кучи син, главният прокурор, е прав, трябва да се ходи при колеги, трябва да се гледа и свиква с други градове и страни, за да може по-лесно после да се ориентираш. Дори сега. Кой ще обясни къде го завея дяволът и къде ще намери печалния си край?
Доколкото си спомняше разказите на Денис, градовете на немците са построени като нашите села, все покрай главна улица. Ето, като че ли пристигнаха в един от тях. Колата свърна надясно от широкото шосе, покръжи между двуетажните вили, заобиколени с малки градини и подстригани зелени площи и излезе на тиха уличка с няколко къщи. Невисоки мрежести огради. Нищо работа, като огради за кокошки. Саксии с увехнали цветя. В дъното, зад къщите, се вижда тъмнозелен масив от дървета. Прилича на парк. По-наляво — връх на кирхе, църква.
Когато слязоха от колата, Турецки, докато показваше, че му е станало лошо от возенето, успя да се огледа, като се стараеше да крие очите си от похитителите. Край къщата на противоположната страна, по диагонал, се разхождаше едър мъж на средна възраст, облечен с ярък анцуг. На Турецки му се стори, че познава лицето му. Но не можеше да твърди къде и кога го е виждал, а и дали изобщо го е виждал. Пък може да е запомнил снимката му? Нали лично казваше наскоро на Юрка Фьодоров… ах, Боже мой, за минутка да дойде тук с неговите момчета!… Да, казваше, че съществува такава зрителна памет, човек вижда случаен минувач, а после цял живот го помни… Но кой е този?
В кратките уважителни фрази, които си разменяха похитителите, изведнъж проблесна думата „Мюлер“. И Саша си спомни: това е прочутият футболист! Така. Значи той живее тук. Или просто случайно се е оказал на това място. А каква е разликата, ако… „Но ти още си жив, Турецки! — заповяда си той. — И запомни: в къщата по диагонал видя най-великия Мюлер.“
3.
Къщата, в която го докараха, изглеждаше внушително: два кръгообразни наклона, по които колата влиза през портал, опрян на четири двойни колони; високите прозорци на втория етаж са в мавритански стил, покривите на страничните постройки завършват с широки балкони с мраморни перила. Богата къща, направи си извода Турецки. И изведнъж му мина през ума: ами ако ми се размине? Все пак тук има немци, а нашите са само момчета за всичко: доведи, донеси, дай, излез… А какво може да интересува немците? Каква полза могат да имат от руски следовател?
По доста стръмна вита стълба свалиха Турецки в мазе. Светнаха ярка лампа и той видя обширна стая, подобна на музей. По стените бе окачено старинно оръжие, блестящи рицарски брони, някакви ръждиви вериги, обръчи и други ценности с неизвестно предназначение.
За да не си позволява да се отпуска, Турецки правеше прости сметки наум: пресметна времето на пътуването, скоростта на движение и излезе, че от павилионите на Панаира на книгата са изминали примерно тринайсет-петнайсет километра. Но си оставаше тайна в каква посока: на север, изток или запад? Със сигурност не беше на юг, защото трябваше да преминат отново Майн…
В това време го сложиха на солиден дървен стол, както в най-евтините криминални филми, защипаха ръцете му с белезниците отдолу, на облегалката на стола, и насочиха в лицето му ярък сноп светлина — сигурно петстотинватова лампа. А самото помещение сякаш се изпълни с мъгла. Очите на Саша моментално започнаха да сълзят, но той с нищо не можеше да си помогне. Освен да стисне здраво клепачи. Но ярката розова светлина проникваше и през тях. Лоша работа, помисли той, така мога и да ослепея.
Грубо го дръпнаха за рамото, но Саша само отпусна глава, спасявайки се от светлината.
— Я го вдигни! — чу нечий нов глас, вече без акцент, явно московско произношение, с проточено „а“.
Рязък удар в ухото, едва не оглуша.