— Идиот! — извика същият. Саша отвори очи, но не видя нищо заради ослепителната светлина, можа само да измучи от болка и да тръсне глава. — Удари му кофеин, за да се съвземе по-бързо…
Щракна метал, издрънча стъкло и Саша отново почувства болка от инжекцията в ръката. И пак през дрехата. Диваци! Тъпи наркомани! На Турецки му се крещеше, псуваше, но с усилие на волята се сдържа, чувствайки как вратът му започва да гори, а гърбът, напротив, се покрива с лепкава студена пот. Неочаквано започна да гасне и светлината пред очите му, но не дотолкова, че Саша да може да различи нещо около себе си. Но напрежението в очите като че ли намаля.
„Защо действат с толкова примитивни средства? — помисли Турецки. — Кофеин… Ако бяха сложили от ония… как ги нарече Ким? Пип… аха, пипотиазин май. Веднага щях да омекна до мозъка на костите, а след това сам щях да си метна въжето на врата. Или нямат от това средство?“ Турецки не можеше да си представи и в най-светлия щастлив сън, че животът му сега не струва повече, отколкото излязлата от употреба руска копейка, произведена през деветдесетте години на отиващия в небитието век.
— Е, как е? — поинтересува се същият груб глас.
— Свестява се. — Някой вдигна главата му, разтвори клепачите му с пръсти, после яката длан го удари силно два пъти по бузите и Турецки реши, че е време „да се свести“.
Той се изпъна на стола, доколкото му позволяваха стиснатите с белезниците ръце, и се намръщи, извръщайки лице от ярката светлина. Впрочем тя вече не беше толкова ярка, май са я намалили малко. Но въпреки това наоколо нищо не се различаваше.
— Да му сложим ли още? — попита някой отзад.
— Че той ще пукне — измърмори грубиянът. — Или ще устиска? Ококорил се значи…
По пода затракаха токове, някой излезе. После тихо изскърца вратата, от която към Турецки лъхна нещо като застоял прах или нещо специфично — така мирише от дъното на стари книгохранилища. Помисли си, че помещението наистина прилича на мазето на някой музей.
Ако се съди по стъпките, през вратата минаха няколко души, Турецки успя да различи само едрите тъмни силуети. Те отидоха там, където бе лампата, разбутаха столовете и седнаха.
— Как се чувствате, господин Турецки? — попита тих и мек глас, с някаква елейна интонация. Саша започна да го нарича наум Елейния. За разлика от Грубия или Синеокия. Освен това и Наркомана, това говедо му удряше жестоки дози…
— Кофти — изломоти Саша и добави след пауза: — С ваше позволение.
— Нищо, сега ще се почувствате по-добре. Сложете му още малко… Не така! — В тона на Елейния изведнъж прозвънтя метална нотка. — Ти да не си на бунището? Навий ръкава… не го късай, а го навий, дезинфекцирай го като хората, той е важна птица! Защо все като скотове? Животът на господин Турецки не ни е безразличен. Той ще ни разкаже за тези неща, които ни интересуват, и веднага ще го пуснем. Ще го откараме в града и ще го оставим на многолюдно място, нека си почива…
Турецки не хареса много неща в странния монолог, отправен, естествено, само към него. Но този жаргон, тези мошенически интонации не можеха повече да го заблудят. Това не са никакви немци, а наша родна престъпна глутница, най-вероятно са се настанили тук, във финансовото сърце на Германия, и си въртят далаверата или изпълняват нечия воля от Русия. Затова изразите от сорта на „животът му не ни е безразличен“ или „ще го оставим на многолюдно място“ — са за заблуда на наивници, нищо повече. Ето значи при кого сме попаднали на гости!
— Е — попита ласкаво Елейния, — можете ли да говорите?
— Мога — отговори спокойно Турецки, решил засега да не изостря отношенията и да се постарае да бъде наистина послушен. В края на краищата да не дърпа дявола за опашката…
— Интересува ме всичко около вашия добър познат Виктор Антонович Кочерга…
„Охо, той дори постави ударението правилно!“
— … какво ви разказа, когато се видяхте, кого е видял, с една дума — всичко. Вие ще ми разкажете това, а аз ви обещавам да не ви причинявам болка, става ли? Кхъ-кхъ…
Като чу неприятния покашлящ смях, Турецки само повдигна равнодушно рамене.
— А какво значение има сега това, щом се е обесил?
— Вие не разбрахте. Добре знаем, че сам се е обесил. Но не знаем какво е успял да ви разкаже, когато прекара в дома ви цяла нощ. Ето това не успя да ни разкаже, защото много бързаше. — И пак този гаден смях. — А вие ще ни разкажете всичко.
— А какво друго ви интересува?