4.
Той не знаеше колко време е минало — дали час или повече. Не беше удобно на стола: боляха го китките, стегнати с белезниците към облегалката на тежкия стол. Саша се опита да го разлюлее или просто да го отмести — но не би. Сигурно е закован в пода. Тялото също го болеше от неудобната поза. Той се опита да заспи, но и това не стана: тишината, оглушаваща и мъртва в пълния смисъл на думата, действаше дразнещо на нервите му. Опита да се съсредоточи поне върху новата версия, която можеше да възникне във връзка с неочаквания въпрос на Елейния. Но и сега не излезе нищо: след кофеиновите инжекции приливът на сили бе сменен от опустошение и умора. Тогава той се постара просто да се отпусне и да не мисли повече за нищо. И точно тогава му се причу ликуващото: „Та-те, имам лъ-чички!“ Саша стисна зъбите си с такава ярост, че моментално го прониза пареща болка — глупак, съвсем забрави, че одеве му изкъртиха половината челюст! И то без никаква упойка… Рязката и остра като нож болка започна лека-полека да стихва, от очите му постепенно престанаха да хвърчат искри, напомнящи гръмотевици, главата му натежа и Саша изпадна в нещо като полусън…
Свести се отново от ярката светлина, струяща в очите му. Около ръката му се въртеше Наркомана. Не, сега не губеше времето си и не навиваше ръкава, просто го порна по шева, като по този начин пренебрегна заповедта на Елейния и развали единственото достойно нещо от скромния гардероб на Саша. От което пък следваше да направи незабавно два извода. Първият — тук Елейния няма никаква тежест и само изпълнява ролята си, а всичките му заповеди са празна игра за пред глупаците; второто — никой никъде не възнамерява да го пуска. Баламосват го, като смятат, че срещу обещанието да му запазят живота и го пуснат по живо, по здраво, господин Турецки веднага ще изпее всички имена. А после може всички заедно да се посмеят на подобна детска наивност на възрастния човек. Затова при всички случаи се налага да се преструва, че животът му има несъмнена полза за тях. Колкото повече време мине, толкова по-дълго ще живееш…
— Господин Турецки, как сте сега, след инжекцийката, по-добре ли се чувствате? — И без да дочака отговора: — А така… А сега ни интересува още един покойник на име Червоненко. Хайде по-подробно да си спомним за него… А вие, момчета, сте герои, правилно направихте, че помогнахте на двете нещастни жени… Но това е заради вас, господин Турецки, те останаха вдовици по ваша вина. Ай, ай, ай! Ако не бяхте закачали мъжете им, всичко щеше да е тип-топ. А вие, без да питате, се намесихте в чуждия живот и глей каква я забъркахте, да, да…
С това проповедта, наполовина обвинителна присъда, свърши и последва въпрос: как Семьон описваше пътника си?
Не, те явно се интересуват от Рослов. Именно заради него е тази тупурдия. Ако го нямаше него, никой нямаше да се интересува нито от Кочерга, нито от Червоненко. Според логиката на нещата, всички хитри въпроси на това говедо Елейния се свеждаха до едно: какво е известно за Рослов? Турецки повече не се съмняваше, че именно той е седнал в колата на Елмазов. Смелата му догадка, изказана в последната молба към Костя… Господи, бива ли да е последна! Та с такава уговорка можеш просто да поставиш съдбата си до стената!… Но казаното тогава бе само мигновен проблясък на интуицията, не повече. Саша нямаше никакви доказателства за това. Виж, ако академикът потвърди, тогава… Че какво тогава? Не, по-добре да не мисли, защото тогава вече няма Бог…
Бандитите не се интересуваха и от Елмазов — само общи връзки, най-общи неща. След като се убеди с помощта на няколкото хитри клопки, поставени в отговорите му къде е основният им интерес, Саша се почувства по-уверено и започна дълга, изтощителна и за двете страни игра, но игра, необходима му за запазване на живота. А на тях? Един дявол знае защо им е всичко това? Сигурно са им заповядали да хванат „важния следовател“ Турецки, на всяка цена да измъкнат каквото знае за човека, пристигал от Германия в Москва, къде предполага да се търсят убийците, и да го пратят на оня свят, за да не им се мотае на този. Това е цялата им логика. Но нима са го учили толкова години, та със своя далеч не беден опит да загуби от някакви пършиви бандити? Пък дори да са с костюми от „Диор“ или от най-модните руски кутюрие, обличащи тайно бандитския елит… Парите, ах, парите! Това наистина е минно поле. Е, стъпвайте засега…
Турецки се уморяваше безумно от постоянното напрежение, главата му клюмаше, клепачите се слепваха. Веднага му слагаха поредната доза кофеин, ободряваха го, за да продължават още и още многочасовите разпити. Бандитите се изморяваха и си отиваха, оставяйки включена силната лампа, чиято светлина действаше върху мозъка му както слънцето, топящо восък. Не му даваха да яде, нито да пие. Само веднъж го заведоха до някаква врата, отвориха я и Саша усети, че в носа го удари гнилоч, та едва не повърна. „Хайде тук — рече Наркомана, като го държеше за лявата ръка, — не се бой, няма да ти отхапят патката…“ Трупове ли хвърлят тук? — мярна се в главата му, свърши си работата и пак го върнаха на стола, щраквайки и двете му ръце. Така и не успя да разбере колко е часът. Във всеки случай, струваше му се, че вече е минало не по-малко от денонощие. Макар че кой знае, нали в такава ситуация времето може и да се точи безкрайно, и да лети с бясна скорост. Върви разбери…