Най-много се боеше да не спре да им дава информация. Това щеше да означава, че напълно е изцеден и може да бъде унищожен като ненужен. И Саша протакаше, доколкото можеше, имитираше припадъци, частична загуба на съзнанието, бълнуване с халюцинации, примесвайки ги с минути на напълно трезво и ясно разбиране на същността на задаваните въпроси.
Не знаеше какво е там, горе — нощ или ден. Само веднъж, след доста дълга пауза в разпита, чу как сладко се прозява Наркомана, който непрекъснато седеше до Турецки зад облегалката на стола. Изглежда, за създаване на обща атмосфера на бодрост. И това прозяване подсказа на възпаления мозък на Турецки, че сигурно скоро е станал от сън. Още не се е събудил добре. Значи сега е сутрин. Но кой ден?
Въпросите отново сигурно за стотен път бяха за проклетия фолксваген. Защо са го взели на „Петровка“, какво са търсили в него, какво са намерили? Сега Турецки почти нищо не криеше, разказа всичко за отпечатъците от пръстите на килърите, дори на чие име е била наета колата. Премълча само за парчетата от ампулата и отпечатъците от пръстите на Кочерга. Турецки скри последните факти, защото щяха да предизвикат нова поредица от въпроси, които вече със сигурност нямаше да доведат до нищо хубаво. Нека смятат, че версията за самоубийството на Кочерга напълно удовлетворява следствието. Ако сега за тези бандити Турецки е просто глупак, дошъл на почивка, то в противен случай непременно ще заподозрат в него хитър шпионин… Макар да е нелепо да разчита на някаква снизходителност от тяхна страна. Е, в края на краищата на някакъв много опасен етап може да си спомни и този факт и така още малко да отложи трагичния финал…
Като забеляза, че Турецки започна просто да хрипти — в гърлото му отдавна всичко бе напълно пресъхнало и сам не можеше да разбере как още говори — Елейния заповяда да налеят в устата му една бира. Тук със сигурност правеха магнетофонен запис, защото Саша не чуваше прелистване на хартия. Значи просто не чуват добре онова, което той изстисква от себе си. Бирата утоли силната му жажда, но и го размекна и пак го унесе тежък сън.
Наркомана веднага му хакна една инжекция, но дозата подейства за малко. Вече нямаше нужда Саша да имитира безумна умора. Той наистина едва съобразяваше какво става с него и на всички въпроси отговаряше нещо неясно.
Изглежда, последното обстоятелство преля чашата на търпението. Макар външният вид на Турецки да демонстрираше, че напълно и окончателно се изключи, а самият Саша в този момент молеше Бога да не го остави да заспи, да потъне в черната бездна, с остатъците от угасващото си съзнание той разбра, че вече разговарят за него, без да се крият. Сега бандитите нямаха защо и какво да крият от него. Пред тях на стола полулежеше полутруп, неспособен на никакви истерики или опасни постъпки.
— Достатъчно, ще свършваме — заяви безапелационно Елейния. — Само си губим напразно времето. Разбирам, че оня шибан Гладиатор ще ни го начука, но нали виждате, че ченгето вече персонално опъва чепки, а на нас за чий ни е тук излишна воня?
Възрази му груб глас:
— Не съм против, само че не си спомням да сме получавали указание да го очистим. Да му вземем свеса — да, обаче да го очистим…
— Ти замълчи, Колун — прекъсна го Елейния. — Аз съм старши тук и знам какво трябва. Моето решение е такова: да се налее в устата на куката бутилка водка и — в реката. Там, до Шванхаймския мост, и нашият бял лебед ще се окъпе, ще поплува, кхъ-кхъ.
— Да го караме чак там!
— Работата се нарежда от добре, по-добре — сега е нощ, момчета. След някой друг ден ще го намерят, докато едно-друго — пиян руснак пуснал мехурчета. Кого ще вземат да търсят? Какво — той да не е първият тук? Мъник, давай бутилката…