Той се мръщеше, удряше с юмрук дланта си, опитваше да разговаря с жестове, но не го разбираха, а само приятелски се подсмиваха и показваха с жестове — момче, не се вълнувай. Какво ли не се случва в живота.
Най-сетне Саша разбра, че е напълно уморен. Той показа с жестове, че би искал някъде да полегне. И старият Хелмут с удоволствие се съгласи да го придружи до носовата част на кубрика, там го сложи на леглото си и грижливо го зави с дебело пухено одеяло.
После старчето дръпна от лулата, изпусна дима и погледна спасения. Той спеше дълбоко.
Хелмут се върна в каютата, съобщи, че младежът е наред, и предложи по глътка за негово здраве.
— Когато съботата завършва с добро дело — каза той поучително, — значи живеем правилно.
Неделя, 15 октомври
1.
Сутринта на летището във Франкфурт стана случайна среща, която между другото нямаше опасни последствия за участниците й. Но ако предварително се познаваха, никак не се знае как щеше да завърши това познанство.
На една маса в малкото ресторантче седеше симпатичен възрастен човек, който приличаше на артиста Инокентий Смоктуновски, и пиеше бира. Високо голо чело, внимателни, малко печални очи, по слепоочията — мрежа от ситни бръчки, ъгълчетата на устата увиснали печално. Носеше великолепен сив костюм-тройка с лек небесносин оттенък, синя риза и тъмносиня папийонка.
Младежът, който наближи масичката му, бе висок над метър и деветдесет, имаше широки, малко полегати рамене, и носеше съвсем ново куфарче в ръка, украсено с блестящи етикети. Косата му бе рижа и — както най-често се случва — имаше сини очи.
„Наистина, какъв каприз на природата — помисли възрастният човек, — кой знае защо рижите са синеоки. А русите — със сиви очи. А пък синеоките брюнетки направо са дар божи…“
Младежът се обърна към него на хубав немски, поиска разрешение да седне на масата му. Възрастният великодушно кимна. Младежът поръча на тутакси появилия се келнер едно кафе. Еспресо.
Преметна шлифера си на облегалката на стола, а шареното като коледна играчка куфарче сложи между краката си.
„Нашенец, руснак“ — определи го възрастният.
— Извинете — обърна се меко към младежа, — от Русия ли сте?
— Да — кимна охотно момчето. — Пристигнах току-що.
— Много добре — поклати глава възрастният. — И какво е времето у нас?
Младежът видя шлифера на възрастния, хвърлен небрежно на съседната масичка — бе почти като неговия. Усмихна се и посочи с пръст:
— Разбира се, можете да ходите така, но за малко. Виждам, че тук е много по-топло… Ах, извинете, да не се каните да ходите в Москва?
— Познахте… — И на свой ред се поинтересува: — По работа ли? Или просто така, да отдъхнете?
— И едното, и другото — отговори младежът и пое от сервитьора малката чашка. — А вие руснак ли сте? Отдавна ли живеете тук? Или само минавате?
Възрастният сви рамене, от което можеше да се направи всякакъв извод: и да, и не.
В това време приятен женски глас съобщи по радиото:
„Моля господин Грязнов, който пристигна с полета от Москва, да дойде на гише номер седем.“
Младежът вдигна глава, сякаш искаше да разбере откъде прозвуча мелодичният призив, после стана, сложи до чашката монета от пет марки и като си взе нещата, леко наведе главата си в поклон:
— Благодаря ви. Всичко най-хубаво.
„Грязнов — намуси се възрастният човек и лицето му веднага прие жестоко, дори хищно изражение. — Откъде знам тази фамилия? Пет марки за чаша кафе — гледай ти, прави се на изискан…“
Същият глас от сияйната висота съобщи, че е обявен полетът за Москва… пътниците да се явят… Когато вече се настани в креслото и щракна коланите, той си спомни: „Разбира се, Грязнов! Рижият мильо! Приятелчето на оня, който вчера през нощта отиде да нахрани рибите… Чакай, оня е стар, а тоя?… По дяволите, върви ги разбери.“ И елегантният възрастен господин, приличащ на прочутия актьор Смоктуновски, бутна с крака по-навътре стария си кожен куфар, в който носеше за Москва десетки касети със записите от разпита на покойния „важен следовател“ Турецки.