2.
Когато се събуди, Саша не можа да съобрази веднага къде се намира. Имаше усещането, че е затворен в малко сандъче, където не може да си протегне като хората дори краката. На това отгоре сандъчето се люлее и поскърцва. През полуотворения люк над главата му се виждаше късче сиво небе. Дишаше леко, въздухът имаше леко горчив вкус и мирис на свежа мокра зеленина.
Изведнъж капакът на люка се отвори и в пролуката се подаде лице, нарисувано сякаш от художник на детска книжка за пирати. Лицето беше кафяво, като дървото, с което бе обшито сандъчето. Първото впечатление се потвърждаваше от нахлупената ниско над челото фуражка с посмачкано бяло дъно и избеляла котва и от подстриганата бяла капитанска брада, обрамчваща долната част на лицето. Нямаше мустаци, а пък от устата войнствено стърчеше къса права лула. Светлите избелели от слънцето очи се смееха!
— Стига си спал, момче! — каза на английски пиратът.
Саша скочи, едва не удари темето си в теснотията. Старецът посочи с ръка: излизай! Саша веднага се измъкна наполовина от люка и видя, че се намира на палубата на плавателен съд, свързан със сушата посредством люлеещо се мостче, а наоколо бе вода. Съдът се поклащаше леко. Не беше студено, а ветровито. Стрелкащите се над водната шир чайки крещяха пронизително.
Турецки последва стареца и влезе в каюткомпанията, сигурно така трябваше да се нарича просторното помещение, облицовано с лакирано тъмночервено дърво. На кръглата маса седяха още трима такива възрастни мъже, които приветстваха появата на Турецки с вежливи кимвания.
Само след десет минути Турецки знаеше за себе си буквално всичко. И информацията, прибавена към някакви размити, малко странни негови собствени спомени и усещания, най-накрая му се проясни истинската картина на събитията.
Да, сега можеше с цялата отговорност да каже за себе си: провървяло му е така, както просто не се случва в живота. Вероятно са се събрали в една точка някакви взаимноизключващи се сили, всяка от които определено е водела към гибел, но сблъсъкът им е предизвикал съвсем противоположна реакция. И ето резултата — той е жив и дори горе-долу здрав, ако не броим неясната смъдяща каша в устата, сивата цицина на дясната скула и варварски скъсания ръкав на толкова хубавото доскоро американско сако. Естествено Турецки нямаше нито документи, нито пари. Както и нямаше още окончателна яснота какво да прави сега и откъде да започне.
Засега, за да не губи времето си, Турецки се постара да се приведе горе-долу в приличен вид с помощта на старците, макар след разпита, возенето в багажника и къпането в Майн видът на костюма му, меко казано, да не беше много симпатичен. Саша го оправи както можа, за всеки случай порови из джобовете и много ясно — не намери нищо.
На старците успя да обясни, че е попаднал в ръцете на руската мафия. По-точно говореше на английски с хер Хелмут, а той пък превеждаше разказа му на останалите. Другите слушаха и от време на време потапяха устни в кристалните халби с капачета. Най-младият на вид, който се казваше Фриц, имаше цигари и когато Саша изпушваше една, веднага му предлагаше следваща. Нахраниха Турецки с вкусни пържени картофи, сурово кълцано месо с яйчен жълтък и пипер и му наляха двойна или дори тройна порция водка, някъде около сто грама.
Без да изпада в подробности, Турецки им обясни, че е руски полицай, полковник…
— О! Оберст, оберст! — закимаха многозначително старците, заканвайки се на някого с показалци. Въобще бяха много мили и мъничко наивни. При думата „мафия“, произнесена от Турецки, веднага застанаха нащрек, забиха в него осъдителни погледи и същевременно забърбориха — сурово и отсечено. Саша не разбра реакцията им и попита Хелмут какъв е проблемът, да не е казал нещо не както трябва?
Хелмут извади лулата от устата си и посочи с мундщука поред всеки от приятелите си:
— Те са възмутени до дъното на душата си. Сега ще им обясня всичко.
И когато старецът разясни, че Турецки съвсем не е мафията, а тъкмо тя го е преследвала, те веднага оцениха подвига му с голямо разбиране и достойнство.
Саша се надигна, за да извади по навик носната си кърпичка от джоба на панталона. Не я намери, машинално пъхна ръка в задния джоб и с пръстите си напипа нещо твърдо. Като не вярваше на късмета си, той рязко извади… визитната картичка на Пушкарски. Валентин Дионисиевич Пушкарски му я беше дал в Дома на журналистите, сякаш преди сто години и го бе поканил на гости тук, във Франкфурт. Как не се е изгубила, как се е оказала в този панталон! Това се казва късмет!