Валентин Дионисиевич, който до този момент слушаше Турецки да не кажем с недоверие, но вероятно без всякакво уважение към журналиста от Русия, сигурно пропил се и оплел се в някаква история, при думата „ВеДеПе“ гръмогласно се засмя. След като се насмя, попита Саша къде е хвърлил котва сега. При което Турецки веднага отговори, че наистина нощес са го спасили моряци, а един от тях е до него и ако Валентин Дионисиевич позволи, човекът сега ще му обясни как да стигне дотук, понеже Саша не знае немски, а немецът копче не разбира на английски.
— Бите. — Саша подаде слушалката на Фриц и показа с жест какво трябва да обясни.
Фриц взе слушалката почтително, поздрави и заслуша. Сетне, като закри микрофона с длан и се обърна с гръб към бармана, започна да обяснява нещо, като кимаше и поглеждаше към Саша. След минута върна слушалката и отиде при бармана, заговори за нещо с него. Пушкарски бе сериозен:
— Извинете, колега, честна дума, мислех, че при вас е станало както обикновено, нали знаете, в стил „гуляй, Вася“, но вашият спътник отчасти ми проясни същността на произшествието. Наистина не разбрах всичко, но усещам, че някъде близо край вас е горещо, а понеже обожавам всякакви рискови ситуации, веднага тръгвам. Стойте в бара и не мърдайте никъде. Предполагам, че ще се появя след час, не по-късно.
Турецки затвори и отиде при Фриц. Той гостоприемно му предложи да седнат на масата и показа на бармана два пръста. Оня кимна и напълни две големи чаши със светла бира с плътна шапка пяна. Фриц постави чашата пред Саша, повдигна над масата своята, произнесе слово, напомнящо юбилейно, и потопи носа си в пяната.
Понеже всъщност нямаше за какво да говорят, а и не се разбираха, пиеха мълчаливо. Саша изведнъж си спомни съвета на Анатолий Иванович: да пийне от хубавата баварска бира. Също като в онзи еврейски анекдот: извикват Хаим в КГБ и го карат да напише писмо на чичо си в Америка. Той започва: „Скъпи чичо Изя, най-после намерих време и място да ти пиша…“ Саша също намери къде да опитва биричката. По неволя.
А дали точно от този „верен, разбираш ли, приятел Толя“ не е тръгнала информацията за действията на следователя Турецки? Нали веднъж вече се питаше: кое ли ще е по-важно за главния — своите или цялата прокурорска сган? А понеже неговите „свои“ със сигурност са обвързани с престъпниците… изобщо днес нито една структура не може да се похвали, че е свободна от криминалитета, то сведенията за следствените действия на Главна прокуратура наистина струват скъпо на пазара.
След това Турецки си спомни, че днес трябваше да пристигне със самолет Денис Грязнов. Саша обеща да го посрещне. Къде ти. Едва остана жив… Интересно, а какво си е помислил Равич? Сигурно е звънил в Москва, казал е, че по документи Турецки е пристигнал, но е изчезнал безследно… Както оня В. 3. Рослов… Естествено, в Москва е настанала паника. А може поради това Денис да не е дошъл?
Когато идваха насам, в бара, минаха покрай гробище. Фриц многозначително го посочи с пръст и направи такъв жест с ръце, който можеше да означава само едно: то, тоест гробището, този път няма късмет. Хубава философска сентенция.
А бирата наистина е превъзходна. Като видя погледа на Турецки, оценил високо качеството на питието, Фриц вдигна ръка и щракна два пъти с пръсти. Барманът сложи пред тях по още една чаша, този път с тъмна бира. Тя имаше и друг аромат, и естествено, друг вкус.
Но ако главният информатор на новооткритата руска мафия е самият главен прокурор, тогава докъде сме стигнали, а?! Върви обясни това даже на тоя Фриц — той ще сметне Турецки за луд… Добре де, ясно е, че Анатолий е безсрамник и много объркана глава. Фукльо и подмазвач — при него и двете вървят ръка за ръка. Че по негова инициатива пуснаха студенти от юридическия да се справят с поръчковите убийства — това не е просто лудост, а идиотизъм, граничещ с престъпление. Момчетата се провалят и пращат следствената работа по дяволите.
Ако Турецки бе главният мафиот, някой кръстник, щеше да носи на ръце такъв главен прокурор…
Турецки видя, че към бара се задава бавно голяма черна кола. Саша се надигна и видя слизащия Пушкарски. Ама че артист! Та той е на осемдесет, а кара такъв танк!
Валентин Дионисиевич — висок, слабоват, с побеляла грива — влезе в бара, като се понаведе на вратата, бързо се озърна, видя надигащия се от масата Турецки, възрастния му спътник с плетена шапчица и разпери широко ръце. Прегърна го по руски и се разцелува три пъти с московчанина, явно демонстрирайки на всички присъстващи най-високото си благоразположение към него. При това не пропусна да му прошепне на ухото: