— Най-примитивния — усмихна се Саша. — У нас ходя по дънки.
— Не е лошо — одобри Пушкарски. — Утре ще кажа на секретаря на нашия съюз, той ще осигури. А днес ще се наложи да си помагаме. Жена ми замина за няколко дни при приятелката си, не се сърдете…
— Валентин Дионисиевич, моля, не ме карайте да се изчервявам. Вие и така направихте толкова за мен, че сега се чувствам вечен ваш длъжник.
— Е, чак пък вечен — измърмори Пушкарски, тръсна рязко побелялата си глава и се надигна от дивана. — Какво разбирате вие, младите, от вечност?
Понеделник, 16 октомври
1.
Рано сутринта Саша позвъни в Мюнхен в дома на Толя Равич. И — о, радост! — той се оказа насреща. Естествено, нямаше край и възмущението на Равич. Но Турецки не позволи да се разгори голям пожар, каза простичко, но изискано:
— Толя, ами че взеха ме заложник, размазаха ми физиономията, надупчиха ми задника! Спасиха ме добри хора, а ти… По-добре помогни да сложа хубава свещ на дядо Боже. Добре де, като се видим, ще ти разкажа. Не се сърди…
— Браво на теб, татенце! — И в това възклицание бе целият Толя-босякът. Всичките му приятели за него бяха „татенца“, а всички момичета — „майчици“. Ако някъде из училищния коридор чуеш: „Знаеш ли какво ще ти кажа, майчице, по този повод?“, или „А, браво на теб, татенце!“ — значи там е бил Равич.
— Друго ми кажи: Москва съобщи, че си посрещнал моя колега. Къде го дяна? Къде да го търся?
— А, Дениска ли? Отличен младеж! Аз, татенце, го оставих по негова молба в едно малко, незабележимо хотелче. По-скоро дори къмпинг. Запиши си телефона…
— В кой район?
— Каква разлика, татенце? Ти му звънни, а той ще те намери. Ще ти кажа без преувеличение, той се ориентира по-добре от мен в града. Каква младеж се извъди, а, татенце! Дадох му картата на града, и той веднага започна. Та кога казваш ще се срещнем? Най-сетне в отпуска ли си? А къде са твоите момичетата?
— Толя, нищо не се получава с моята отпуска. Пак командировка. Но ти обещавам желязно…
— Добре де, татенце — явно училищният приятел Равич окончателно се отказа да се занимава с Турецки. — Все ме лъжеш… Къде да те намеря? А аз, както сам разбираш, трябва освен това и да работя, а ми е трудно да летя насам-натам. Затова кажи, когато станеш готов за срещата, ще се уговорим, или аз ще долетя, или ти при мен.
— Ще ти кажа, но само след разговора с Денис. А въобще се канех да направя с теб голямо интервю за един голям вестник.
— Какво чувам, татенце? Излиза, че още не си оставил порочните си намерения да издаваш стенвестника на 10Б клас?
Саша си спомни как на комсомолско събрание го отлъчиха от ръководството на класния стенвестник със странната формулировка: „Поради отсъствие на собствено мнение по повод нарушаването на дисциплината и провала на занятията в час по обществознание.“ Господи, колко отдавна беше! А Толка си спомни и веднага прокара пътечка към общото им минало.
— Та за какво ще е интервюто? Кажи, поне да знам и да се подготвя.
— Не се смей, статията трябва да е проблемна. Да, засега вземи един от аспектите: Русия и Германия — честен бизнес, или битка на криминалните групировки?
— Подиграваш ли се, татенце? Кой ще ти я отпечата, ако ти кажа цялата истина за вас?
— Ще я напечатат. Поне така мисля. До скоро.
2.
Денис се зарадва, че Турецки се обажда:
— Чичо Саша, извинете, но сметнах, че е невъзможно да ви звъня толкова рано.
— Ама знаеш ли къде съм? Откъде? — изуми се Саша.
— Много просто, чичо Саша, нали вчера сте се обадили на Константин Дмитриевич, той на чичо Слава, а той пък — на мен. Какво чудно има? Значи при вас всичко е наред? Кажете кога да дойда за вас?
— Ами веднага, ако си готов.
— Аз съм готов още от пет часа, разходих се малко, купих вестници. В един дори има съобщение и за вас. Пише, че е отвлечен руски турист и полицията предлага възнаграждение на този, който даде достоверни сведения. Чичо Толя заявил още в петък, когато ни се обади в Москва. А пък нали знаете какви са вестниците! Веднага го разтръбили. Отделил съм броя за вас, за спомен, аха?