— Какво „аха“? — рече Турецки и прокара страхливо език по нащърбената си буза. — Добре де, запиши си адреса, вземай такси и пристигай. Ще се оправим.
— А вие, Саша, гледам, сте рано пиле! — забеляза Пушкарски, влизайки в стаята с плътна домашна куртка на ромбоиди, кафяви панталони и чехли на бос крак. — Е, успяхте ли да разузнаете нещо?
— Всичко е наред. Свързах се с Мюнхен. Сега при мен ще дойде моят боен помощник и заедно с него ще отидем в криминалната полиция. Някакъв вестник писал, че са ме отвлекли и полицията предлага възнаграждение. Не съм уточнил още сумата. Дали да не се възползвам и да спечеля от самия себе си, как смятате, ВеДеПе?
— Смятам, Саша, както казвахме като деца, до три. Раз, два, три! Да вървим да закусваме! Между другото, трябва да ви кажа, че видът ви мъничко — хо-хо! — се подобрява. Как се чувствате след снощи?
Вчера, след като Турецки си взе вана, избръсна се и се преоблече с чисти дрехи, по халати отидоха в кухнята, където Пушкарски сервира лека закуска. Пък и как ли да устои, когато той напълни две обемисти винени чаши с водка и предложи веднага по руски, по стар обичай… и така нататък. Още повече че вече бяха приготвени два хубави сандвича със солена селда и поръсени отгоре с лучец. А после, докато разговаряха, без да бързат, видяха сметката и на другата бутилка. Пушкарски заяви, че не прави често подобни изпълнения против собствения организъм, по-правилно е да каже дори рядко, но е просто необходимо, за да го държи в страх. Понеже има навик понякога да се разпищолва, да диктува условия, да го вкарва в леглото… Не, и той, организмът му де, също има нужда от дисциплина. А днес имат такъв случай! Кога друг път ще се повтори.
Разделиха се след полунощ. А сега осемдесетгодишният мъж, който изобщо не бе прегърбен, се чувства млад и пълен със сили, предизвиквайки съвсем искреното възхищение на Саша.
След закуската Пушкарски отиде в кабинета си да работи. Пишел голяма статия за философски сборник във франкфуртското издателство „Кълнове“, а запозна Саша с литературния си секретар. „Значи примерно, както е бил Чертков при Лев Толстой“, само че Николай Петрович се занимавал не с литературните въпроси, а изключително с икономическо-битовата страна на нещата.
Николай Петрович, син на емигрант вече трето поколение, стеснителен младеж, огледа с опитно око фигурата на Турецки и каза, че знае къде може да купи подходящи дънки, съвсем качествени и евтини, а към тях есенно кожено яке — за ансамбъл.
— Скъпо ли е удоволствието? — попита Турецки с глас на уморен милионер.
— Мисля, че хиляда марки ще стигнат.
— Само? — учуди се Турецки. — Е добре, мисля, че можем да разчитаме на такава сума. Но има едно малко затруднение… Работата е, че аз…
— В течение съм, господин Турецки. — Николай Петрович се усмихна вежливо. — Валентин Дионисиевич каза, че мога да действам по наше усмотрение. Ако нямате нищо против, ще отида до магазина и буквално след час ще ви докарам поръчката.
— Ще ви бъда безкрайно благодарен, прелюбезни Николай Петрович — изрече Турецки и се удиви откъде у него, да кажем потомствения парвеню, се появи това изискано „прелюбезни“? Мигар в маминия род някога случайно е пренощувал светлият княз? За съмнителния търгаш — доведения си баща, Саша не би могъл да каже нищо утешително. А истинският татко? Какво — татко? С татко трябва да растеш и възмъжаваш, дори да не ти харесва много. Не, в неговото семейство нямаше и помен от графове.
3.
Хер Юнге бе невисок пълен човек с избръсната до голо едра глава, двойна брадичка и големи, печални очи. Меркулов му бе позвънил и дори изпрати факс със снимката на Турецки. Самият оригинал се намираше сега пред него и като размахваше сгънатия вестник, където бе отпечатана бележката за него, разказваше почти фантастична история. Младият, възриж човек, неговият спътник, превеждаше.
Старши инспекторът знаеше руски, в смисъл разбираше речта, наистина не говореше, понеже нямаше практика. Сега слушаше разказа, превода, сравняваше и виждаше, че в тази история наистина всичко се крепи на низ от случайности. От своята твърде богата полицейска практика знаеше, че се случват такива работи, разбира се, но… едно на хиляда. Или дори на сто хиляди. С една дума, този московчанин е извадил късмет.
Турецки се постара, както може, да опише подробно къщата, където го държаха, също и похитителите си. Но и в града, и в околностите имаше твърде много подобни вили. В кабинета на инспектора на стената висеше голяма карта на града и засега на нея можеха да обозначат само три известни точки от маршрута: летището, Панаира на книгата и Шванхаймския мост.