7.
„Финк“ на немски означава „птичка чинка“, каза Денис. Кой знае защо Саша очакваше да види, както казваше Кочерга, хитро еврейче — дребно на ръст, с бързи движения и нос като човка. Всичко се оказа различно. Наум Аронович, или Ньома за домашните, бе гологлав, почти двуметров мъжага със силни мускулести ръце, обрасли с възрижи косми и покрити с бенки. Ръкавите на бялата му престилка бяха навити до лактите. На лявата китка — голям златен часовник, явно швейцарски. На безименния пръст на дясната ръка имаше огромен златен пръстен. И още един детайл — яката на белоснежната му риза бе стегната от папийонка.
Естествено, Турецки не възнамеряваше да изяснява съвършено маловажния за него въпрос: срещу чии застраховки практикува този зъболекар. Интересуваше го съвсем конкретен въпрос, за което Саша веднага уведоми Финкел. Разбирайки, че да възразява на следовател по особено важни дела, пристигнал заради него от самата Москва… между другото, как е там? Може да се живее, ясно, ясно… Ама не, той не възнамерява да крие нищо.
Наум Аронович покани „гостите“ да влязат в хола, а той се отдели за миг, за да се оправи.
Появи се след няколко минути с няколко дебели книги в ръцете и вече без престилката. Предложи на гостите пиене, но те отказаха, Ньома не настоя, прие позата на внимателно слушащ.
Турецки разказа накратко за какво става въпрос, съобщи за хубавата характеристика, която е дал за работата му покойният вече Кочерга.
— Наум Аронович, познато ли ви е това име?
За миг Финкел смръщи великолепното си, сякаш полирано чело на мислител и кимна. Но при това за всеки случай разгърна една от дебелите книги и зашари с пръст по страниците.
— Да, помня, разбира се. Ето го къде е записан. Та от какво, казахте, си отиде?
Турецки вдигна двете си длани нагоре и поклати насам-натам глава.
— А от какво могат да умрат хора, свързани по някакъв начин с бизнеса?
— Разбирам — кимна съчувствено Финкел.
Турецки взе от ръцете на Денис целофановия пакет с парчето челюст и го подаде на зъболекаря. Той пое пакетчето, погледна го и го отмести, после излезе от стаята.
— За момент, господа, моля да ме извините.
Върна се с тънки гумени ръкавици, които веднага надяна ловко на ръцете си. Едва след това извади от пакета вещественото доказателство и започна внимателно да го оглежда. Въртеше челюстта, разглеждаше я от всички страни, отиде до прозореца, за да е по-светло, взе от стъклената витрина голяма лупа и започна да изучава само нему известни детайли. Най-сетне сложи лупата на мястото й, върна веществената улика в пакета, махна ръкавиците и небрежно ги хвърли в празната ваза, която, изглежда, му служеше като кошче за боклук.
— Аз съм я правил — каза най-сетне. — Но трябва да си спомня на кого съм я направил, както разбирам?
— Именно — измърмори Турецки.
Финкел драматично вдигна вежди, сви рамене и въздъхна:
— Хайде да гледаме… Не можете ли да ми кажете поне примерно кога съм могъл да видя клиента? Ясно — реагира на неопределения жест на Турецки.
— Може би… впрочем съвсем не съм сигурен, фамилията на клиента ви е Рослов. Това е само мое лично предположение, не повече — поясни Саша.
— О! Това вече е нещо! Сега! — Финкел сякаш се зарадва и запрелиства бързо книгите си. — Рослов… Значи руснак… Емигрант ли е?
— Не.
— Това е по-добре… Тука е, ето. — Наум Аронович подчерта рязко с нокът един ред от записките си. — Чета: Рослов Владимир Захарович, а какво сме му правили? Така, коронки на двата зъба на долната челюст. Там имаше и изкуствен зъб московско производство. Да, с него се повъртях… Един момент, това е било през февруари тази година, а ако сме по-точни — на дванайсети. Това е неделя, и аз обикновено него ден не работя, но този младеж много бързаше. И му влязох в положението.
— Млад, казвате? — Турецки даде ухо.
— Как да ви кажа… Ние с вас, извинете, можем само да мечтаем, така да се каже, наум. Или да помислим… Впрочем ето — на трийсет и четири години е… бил.
— Е, какво — въздъхна Турецки. — Благодаря ви, Наум Аронович, че помогнахте на следствието. Но сега трябва да отразим казаното от вас в протокола за разпит и както разбирате, да заверим изложеното с вашия подпис. Ако не възразявате, да започнем…
— Господин Финкел — каза на сбогуване Ханс Юнге, който досега само наблюдаваше мълчаливо и слушаше диалога на Турецки със зъболекаря. — Искам да ви предупредя, че нашият разговор не бива да излиза от дома ви. Това е преди всичко във ваш личен интерес. Ако все пак се намерят хора, които поискат да ви задават въпроси за причините на нашето идване, можете да отговорите, че полицията се е интересувала от някои аспекти на вашата практика, в частност от застраховките на клиентите ви и така нататък. Но след като сме проверили, не сме намерили нищо. — Юнге изведнъж почти незабележимо се усмихна: — Предполагам, че и не можем да намерим, нали така, господин Финкел?