Ньома, трябва да му се признае заслуженото, дори не мигна. Добра издръжливост, помисли Турецки.
— Естествено, господа — той наведе очи, — винаги съм на вашите услуги.
8.
На връщане, някъде в Оберад, безмълвният шофьор пророни през рамо, без да откъсва поглед от пътя:
— Следят ни.
— Отдавна ли забеляза? — забезпокои се Юнге.
Денис превеждаше шепнешком диалога.
— След Заксенхаузен. Да се измъкнем ли?
— Да. В града. — Юнге се обърна към Турецки и каза, поглеждайки към Денис: — Отиваме при мен в управлението. А оттам ще ви изпратя лично.
— Това ли е първата лястовичка? — усмихна се Турецки, а душата му се сви. — Вероятно вече се е появило съобщението във вашите вечерни вестници?
— Да, у нас това става бързо — кимна хер Юнге. — А вие, господин Турецки, ще имате ли нещо против да ви откараме в хотела ви?
— Напротив, лично аз съм винаги за изостряне на ситуацията.
— Отлично — рече сухо инспекторът и нареди на шофьора да кара в хотела. — Ще ни спреш пред централния вход, а ти ще отидеш в подземния гараж и чакай там…
Турецки взе ключа си от рецепцията, после тримата се качиха с асансьора на десетия етаж и по дългия коридор отидоха почти в края на зданието. Стаята на Турецки бе ъглова, а до нея — изходът към служебната стълба.
Това съвсем не беше луксозна стая, а най-обикновена с малко антренце и санитарен възел.
Хер Юнге съобщи, че и хотелът, и стаята са избрани специално. Тук всичко се контролира от полицията и кой знае защо туристите от Русия много го обичат. Те съвсем нямат нужда от луксозни апартаменти, искат само да пренощуват, както се казва. Затова в стаята имаше легло и диван. Достатъчни за двама руснаци. Както в Москва, в хотел „Русия“. Саша искаше да открие в думите на инспектора ирония, но нямаше такава.
— Достатъчно — завърши обясненията си Юнге, — можем да слизаме. Тези, които трябваше да видят спасения по чудо следовател Турецки, вече са могли да го сторят.
Той вдигна слушалката и избра три цифри. Каза на някого, че чака в стаята, и затвори. След няколко минути на вратата се почука тихо.
— Влезте!
Влезе младеж с униформа на камериер.
— Докладвайте — предложи старши инспекторът.
— Преди един час е засечено обаждане от уличен автомат. Женски глас е попитал: в този хотел ли е руският турист господин Турецки? И ако да, в коя стая? Отговорено е, че да, стая 10–21, но в момента не е в хотела, понеже ключът е на рецепцията. Преди десет минути при портиера се е появил младеж със сплескан нос, приличащ на боксьор. Поинтересувал се не е ли пристигнал господин Турецки, стаята му е 10–21 и като разбрал, че още не е, спокойно отишъл в бара да пие бира. Наблюдава се.
— Добре — кимна хер Юнге. — Проверете служебната стълба, излизаме.
Пръв излезе камериерът, след него Юнге с Турецки, най-накрая Денис. Те се спуснаха по безлюдната служебна стълба до първия етаж, по-нататък инспекторът отвори с ключовете си окована с желязо врата и слязоха още два етажа по-долу, като се озоваха в подземния гараж.
— Лудвиг трябва да е някъде тук — каза хер Юнге и заситни, сякаш се пързаляше по бетонния под, лавирайки между паркираните нагъсто коли. Бързо намериха своя опел.
— В управлението — нареди старши инспекторът, докато сядаше до шофьора. — Ако трябва да се свързвате спешно с Москва, господин Турецки, можете да го направите от моя кабинет.
Саша благодари. Разбира се, няма да е зле, но искаше да проведе насаме разговора, който сега му трябваше най-много, а това бе изключено в кабинета на старши инспектора. Впрочем може да звънне на Костя и да доложи за първите резултати от отиващия си ден.
9.
Гласът на Меркулов бе някак печален. Сякаш не се зарадва, че челюстта най-сетне е намерила притежателя си — трийсет и четири годишен „младеж“, тъмнокос, с приятна външност. По-нататък — може да се следва описанието на Семьон Червоненко: дънки, множество ципове по костюма и чантата, московско произношение.
— Костя, а какво става с академика?
— Господи — въздъхна Меркулов, — разбирам, че имаш малко време, но Денис поне може да ти подскаже. Точно сега академикът се намира в Германия, сигурно там при вас вестниците вече пишат… Как излезе от финансовите затруднения?
— Най-сетне родината си спомни за блудния син — констатира саркастично Саша. — Ако не беше Грязнов, да съм опънал петалата.
— Е, слава богу — въздъхна с облекчение Меркулов.
— Не, никаква слава — възрази Турецки. — Какво си мислите там, че той е дойна крава? Тая няма да я бъде, драги мои. Назаем брашно тъпкано се връща.
— Ще се оправим — измъкна се Меркулов.
— Не си ли звънил на моите хора?
— Звъних — отговори след кратка пауза Костя. — Но ги нямаше. Лелята каза, че някакви ваши общи приятели ги поканили за няколко дни да починат на крайбрежието.
— Костя — развълнува се Турецки, — в Рига имах приятели само в криминалната милиция. Преди 91-ва. Много те моля, уточни!
— Можеш да не нервничиш, разбира се, че ще уточня и ще помоля някой да проследи работата. Саша, не ми харесва решението ти пак да поемеш ударите върху себе си. Поне има ли гаранции?
— Моите гаранции са твоят колега хер Ханс. Напълно му вярвам.
— Добре тогава, можеш да му предадеш от мое име горещ поздрав и сърдечна благодарност.
— А не искаш ли лично да му го кажеш?
— Какъв смисъл? Аз не разбирам на немски, той не говори руски.
— Но всичко разбира.
— Много добре — парира Меркулов, — тогава по-лесно ще общувате.
„Костя нервничи — разбра Турецки. — Там става нещо.“ Вторият, най-главният разговор с Москва реши да проведе от дома на Пушкарски.
— Хер Юнге, никак не бих искал да заведа след себе си опашката в дома на господин Пушкарски — каза той, след като предаде на старши инспектора стандартните поздрави на Костя.
— Помислил съм за това — съгласи се Ханс Юнге. — Заедно ли ще отидете? — Той погледна Денис.
— Мисля, че не бива — отговори Денис. — По-добре да взема при мен нашите материали и да си отивам в къмпинга. Но само след като вие, чичо Саша, заминете. Не се вълнувайте за мен, аз вече се ориентирам в града. А по-късно ще се чуем.
— Добре — кимна Турецки. Честно казано, не му беше удобно да води сега в дома на Пушкарски Дениска. Нали и него са го приели по милост. А ще стане като в еврейския виц: всички гости пристигат с подаръци, а евреинът с брат си: „Затова пък е златен човек!“
Ако пред полицейското управление дежуреха руски мафиоти, нищо нямаше да могат да разберат. От вратата на управлението една след друга излязоха пет полицейски коли, и всяка пое в своята посока. В едната от тях на задната седалка лежеше Турецки, в другата — Денис, когото оставиха близо до спирката на метрото „Хьохст“.