Гласът на Меркулов бе някак печален. Сякаш не се зарадва, че челюстта най-сетне е намерила притежателя си — трийсет и четири годишен „младеж“, тъмнокос, с приятна външност. По-нататък — може да се следва описанието на Семьон Червоненко: дънки, множество ципове по костюма и чантата, московско произношение.
— Костя, а какво става с академика?
— Господи — въздъхна Меркулов, — разбирам, че имаш малко време, но Денис поне може да ти подскаже. Точно сега академикът се намира в Германия, сигурно там при вас вестниците вече пишат… Как излезе от финансовите затруднения?
— Най-сетне родината си спомни за блудния син — констатира саркастично Саша. — Ако не беше Грязнов, да съм опънал петалата.
— Е, слава богу — въздъхна с облекчение Меркулов.
— Не, никаква слава — възрази Турецки. — Какво си мислите там, че той е дойна крава? Тая няма да я бъде, драги мои. Назаем брашно тъпкано се връща.
— Ще се оправим — измъкна се Меркулов.
— Не си ли звънил на моите хора?
— Звъних — отговори след кратка пауза Костя. — Но ги нямаше. Лелята каза, че някакви ваши общи приятели ги поканили за няколко дни да починат на крайбрежието.
— Костя — развълнува се Турецки, — в Рига имах приятели само в криминалната милиция. Преди 91-ва. Много те моля, уточни!
— Можеш да не нервничиш, разбира се, че ще уточня и ще помоля някой да проследи работата. Саша, не ми харесва решението ти пак да поемеш ударите върху себе си. Поне има ли гаранции?
— Моите гаранции са твоят колега хер Ханс. Напълно му вярвам.
— Добре тогава, можеш да му предадеш от мое име горещ поздрав и сърдечна благодарност.
— А не искаш ли лично да му го кажеш?
— Какъв смисъл? Аз не разбирам на немски, той не говори руски.
— Но всичко разбира.
— Много добре — парира Меркулов, — тогава по-лесно ще общувате.
„Костя нервничи — разбра Турецки. — Там става нещо.“ Вторият, най-главният разговор с Москва реши да проведе от дома на Пушкарски.
— Хер Юнге, никак не бих искал да заведа след себе си опашката в дома на господин Пушкарски — каза той, след като предаде на старши инспектора стандартните поздрави на Костя.
— Помислил съм за това — съгласи се Ханс Юнге. — Заедно ли ще отидете? — Той погледна Денис.
— Мисля, че не бива — отговори Денис. — По-добре да взема при мен нашите материали и да си отивам в къмпинга. Но само след като вие, чичо Саша, заминете. Не се вълнувайте за мен, аз вече се ориентирам в града. А по-късно ще се чуем.
— Добре — кимна Турецки. Честно казано, не му беше удобно да води сега в дома на Пушкарски Дениска. Нали и него са го приели по милост. А ще стане като в еврейския виц: всички гости пристигат с подаръци, а евреинът с брат си: „Затова пък е златен човек!“
Ако пред полицейското управление дежуреха руски мафиоти, нищо нямаше да могат да разберат. От вратата на управлението една след друга излязоха пет полицейски коли, и всяка пое в своята посока. В едната от тях на задната седалка лежеше Турецки, в другата — Денис, когото оставиха близо до спирката на метрото „Хьохст“.
10.
Валентин Дионисиевич не започна да разпитва Турецки за работите му. Предполагаше, че ако е нужно, Саша ще му разкаже онова, което сметне за необходимо. Но съжали, че гостът не е довел на вечеря симпатичния млад човек, който тази сутрин идва да вземе Саша.
Саша премълча дипломатично и Пушкарски остави тази тема.
Имаше още един малко неловък въпрос. Саша обясни, че трябва спешно да се свърже с Феликс Евгениевич Марковски, но за съжаление не може да си спомни домашния му телефон. Бележникът му е останал в Москва и слава богу, защото сега щеше да е в ръцете на бандитите. Пушкарски заяви, че няма нищо по-лесно и сам избра по памет номера на Маркуша. И когато чу гласа му, не пропусна да се похвали с паметта си. Приятелите побъбриха няколко минути, размениха главно новини за общи познати и най-близките си планове. След това Валентин Дионисиевич, искрящ от смях, каза:
— Слушай, скъпи Маркуша, а пък аз имам малък сюрприз за теб. Сега ще дам слушалката, но искам да отбележа, че младежът, който ще говори с теб, искрено ми хареса. Имай го предвид!
Саша взе слушалката и се представи. Маркуша нищо не можеше да разбере. Във всеки случай паузата се проточи. Тогава Турецки му напомни за неотдавнашния им разговор, а после съобщи, че намирайки се тук в служебна командировка, свързана с въпросите, които обсъждаха с професора в дома му, е попаднал в сериозна история, която едва не е завършила трагично. И му помогнал Пушкарски, чиято визитка се запазила съвсем случайно от онази паметна вечер в бара на Дома на журналистите. А за да не пълни главата на професора с дълги истории, понеже не е забравил предложението на Феликс Евгениевич да не се притеснява и винаги да се обръща за помощ, Турецки е принуден да прибегне към нея и да бие коляно, както се казва.