— Феликс Евгениевич, в края на нашия разговор споменахте един човек, когото познавате и който се занимава с подобни на моите въпроси. Ако не греша, той е американец. Може ли да се свържа с него? И как, ако може?
Маркуша помълча и помоли да предаде слушалката на Пушкарски. Той я взе и дълго слуша мълчаливо обясненията на Марковски. Най-накрая каза „добре“ — и затвори. На въпросителния поглед на Турецки отговори снизходително:
— Хайде да вечеряме, драги мой, а да оставим нашия Маркуша да намери начин и да удовлетвори молбата ви. Сам разбирате, без съгласието на онзи човек не е възможно да ви запознае, затова да се надяваме, че Феликс ще успее.
Телефонът иззвъня, когато преминаха вече на чая.
Пушкарски се обади, после мълчаливо премести към себе си тефтерчето за записки, писалката и записа нещо на листа, веднага го откъсна и го скри в джоба на якето си. Гледайки Саша, кимна и каза:
— Всичко хубаво, приятелю, лаская се от надеждата да се ви още тази година… С удоволствие ще предам.
Валентин Дионисиевич се върна на масата, пийна от изстиналия вече чай, отмести си чашата и покани Турецки да го последва в кабинета. Там седнаха на дивана зад ниската масичка, Пушкарски извади от джоба листчето, на което бяха записани цифри. Подаде го на Турецки и рече:
— Помоли да запомните цифрите, а записката веднага да се унищожи. Миша Майер, така се казва — Пушкарски кимна към листчето, — ще ви помогне. Той знае всичко за вашия въпрос, имам предвид новото страшно явление, наречено руска мафия. Или почти всичко. Непременно се позовете на Феликс Марковски. Миша говори добре руски. Мисля, че е от нашите. Вероятно баща му се е оказал в чужбина след плен, не е искал да се връща в сталинските затвори, а Миша се ражда в Америка. Тук живее достатъчно дълго. Всичко останало, ако пожелае, ще ви разкаже сам. Предадох ви думите на Феликс, по-нататък е ваш ред. Запомнихте ли го?
Саша погледна още веднъж седемте цифри, повтори ги наум и подаде листчето на Пушкарски. Той извади от джоба си кибритена кутия, запали бележката и внимателно я сложи в кристалния пепелник. Турецки неволно се усмихна:
— Направо сте като опитен конспиратор.
— А вие какво мислите? — измърмори Пушкарски. — Всичко се случва в живота! Е, ще се обадите ли?
— Естествено. Мога ли да съобщя, че се намирам у вас, Валентин Дионисиевич?
— А защо не? — И Пушкарски не се въздържа да не се поизфука леко: — Смея да се надявам, че моята фамилия му е известна.
Позвъняването, отговорът, краткото представяне и темата не отнеха и две минути.
— За вас това достатъчно спешна работа ли е — попита Миша на хубав руски, — или можем да отложим например до утре-вдругиден?
— Разбирам, че ви създавам излишни трудности, обаче…
— Ясно. Как се ориентирате в града?
— Засега никак. Намирам се в дома на приятел, у Валентин Дионисиевич Пушкарски.
— А, така ли? Той наблизо ли е? Ако обичате, дайте му да се обади.
— Валентин Дионисиевич — рече виновно Турецки, — извинете, че се представих за ваш приятел, без да питам… но той иска да се обадите.
— Пушкарски слуша! — започна бодро Валентин Дионисиевич. — Разбира се, приятелю. Как иначе! Не, мили мой, това ставаше само поради нашата младост, студентски обичай… Е, ще се постарая да ви доставя младежа.
— Какво говорите, Валентин Дионисиевич — плесна с ръце Турецки. — Къде ще ходите посред нощ?
— Да речем, че още не е нощ, а преди лягане с удоволствие ще се разходя с вас, само двамата, ако не възразявате… Съвсем наблизо е. Ще си спомним младите години!
— В какъв смисъл?
— В такъв, че на млади години например, избирахме посоката и тръгвахме, без да пропускаме нито един бар… Ах, какви времена бяха!
11.
Малката бирария, в която влязоха, бе още пълна с хора въпреки късния час. Турецки дори се притесни: как ще ги познае Миша в тази навалица? Пушкарски го успокои. Той е твърде забележима фигура тук. Какъв старец! Но се оказа прав.