— С удоволствие. Денис, слуша ли внимателно разговора ни? Можеш да не отговаряш, знам, че да. Трябва да информираш Вячеслав за всичко това, разбираш ли? А той може да извести Костя. Това е прекалено сериозно, разбираш ли? Имаме ли такава възможност? И имай предвид, че съобщението трябва да е максимално кратко, но съдържателно… Катя, извинявайте, с кола ли сте?
— Да, но колата ми е двуместна, затова…
— Разбрах, не се безпокойте. Денис, според мен ти влияеш положително на този хер Юнге. Вземай от него обещания опел и се постарай да не ме изпускаш от поглед.
— Добре, чичо Саша. Веднага ли трябва?
— Не, ние с Катя ще отидем в банката й, а когато се върна, ще ми трябва помощта ти. И кажи на хер Юнге, че той също трябва да е готов. Искам малко да форсирам събитията.
Колата на Катя бе паркирана близо до вратата. Докато вървяха към нея, Турецки не можеше да се отърве от усещането за някакъв дискомфорт. Впрочем знаеше откъде се появяват всеки път подобни усещания. И беше пределно внимателен. На отсрещния тротоар например чака голям черен автомобил. За какво? А по-нататък, до кръстовището, се разхожда мъж с шлифер, с вдигната яка и шапка с ниско спусната периферия: класически вариант на шпионин от криминален филм.
— Каква е тази марка? — попита учудено Турецки за колата на Катя, докато се озърташе. Около черната кола нямаше движение. Мъжът на ъгъла продължаваше да скучае, без да им обръща внимание.
— Алфа-ромео. Зелена като жаба, нали? — усмихна се тя.
— Прилича — кимна и Саша с усмивка, като сядаше предпазливо. Но опасенията му бяха напразни — вътре бе удобно и дори просторно.
— Затова пък има хубава мощност и скорост — поясни Катя. Саша погледна: последните цифри на километража сочеха 220 мили. Сериозна работа.
— Непременно се закопчайте! — извика Катя. — У нас е строго!
Турецки се обърна, черната кола ги следваше. Саша съобщи за колата, Катя погледна в огледалото и се усмихна:
— Ще избягаме…
И наистина избягаха, защото Катя караше така, че на всеки завой стомахът на Турецки се качваше в гърлото му.
3.
Тя живееше на квартира в голяма къща на шестия етаж. Това изобщо бе мансарда — с полегати стени и много широки прозорци. Катя каза, че тук, във Франкфурт, е много по-изгодно да наемеш жилище, отколкото да купуваш. Голямата сложност е с данъците. А цялото й останало семейство — майката и двамата братя — живее в Мюнхен. Но тук е работата й и Катя е свикнала да живее сама.
Тя говореше отривисто, почти викаше от съседната кухня, където отиде, за да се преоблече. Не обичала токчетата. Нейният костюм са дънките, удобните обувки, вълненият пуловер.
Турецки обходи бавно стаята и огледа обстановката. Половината от ъгъла заемаше компютър с всевъзможните приставки, факс, ксерокс и други хитроумни технически новости, които отдавна вече използваха в целия цивилизован свят, а за Саша си оставаха дълбока тайна. Не си съвременен човек, Александър Борисович. Не, по принцип тук няма нищо сложно, разбира се, и той би могъл да работи с компютър. Просто не обичаше. С писалката, с пишещата машина е някак по-обикновено. Срещуположният ъгъл на стаята, в която доминираха саксиите с цветя и дългите зелени лиани, бе посветен, изглежда, на семейните пристрастия на стопанката. На стената в позлатени рамки имаше няколко групови снимки — с възрастни хора в центъра и младежи отстрани. Сред тях имаше ярки, цветни, направени явно наскоро върху хубава хартия „Кодак“, имаше и съвсем стари, пожълтели от времето.
В стаята влезе Катя и Турецки с изумление я погледна, сякаш не и позна. Пред него стоеше изящна и крехка като японска статуетка девойка. Изглеждаше странно, но грубият пуловер, дънките и обувките с дебела подметка я правеха по-стройна, отколкото роклята и високите обувки, с които беше от сутринта. Все пак всеки си има свой собствен стил.
— Нещо не е наред ли? — Катя го погледна въпросително и се огледа.
— Не, напротив, просто съм възхитен, толкова ви отива това.
Бузите й се изчервиха леко.
— Разбира се — каза тя, — за жената е приятно да слуша комплименти. Дори за дреболия.
— Защо дреболия? — На Турецки му се струваше, че може с часове да разсъждава на тази тема, но Катя приключи разговора с плавно движение на ръката си.
— Гледам, че се заинтересувахте от роднините ми? Да, някога родът ни беше голям. Когато започна тази ваша перестройка, татко успя да отиде в родината, но се върна разочарован и силно разстроен. Донесе някои от тези снимки и каза, че в Русия родът на Торнини е умрял. Останали сме само ние… Ето — Катя посочи с пръст снимките.