— Но исках да ви покажа още нещо.
Тя отиде до стената и отвори част от плочата, зад която бе вграден стенен сейф. Набра код, врътна дръжката и отвори малка вратичка. Извади от сейфа и подаде на Турецки снимка, от която се усмихваха Катя и… Кирил Романов. Саша не можеше да сгреши. Макар да знаеше, че Кирка винаги е ходел с дълга коса и приличаше на битник, а сега в главата бе като таралеж, което също му отиваше.
Катя видя очите на Турецки и притисна устните си с длан.
— Вие… познавате ли този човек?
— Катя, този ли е Владимир Захарович Рослов? — с безкрайна мъка попита Саша. — Господи, та аз бях готов за това… — прошепна той. — Но не вярвах, не исках… не можех да повярвам.
— Значи го познавате… Кой е той?
— Засега Рослов — въздъхна с усилие Турецки, като се мръщеше. — Катя, не искам да ви засегна, но много ми трябва тази снимка.
— Не бих искала… Сега това е единственият ми спомен за… моя много добър приятел. А вие?
— Катя, играл съм с него футбол… В Тарасовка… край Москва има такова вилно селище… И веднъж намерихме една гъба… ей такава. — Саша разпери широко ръце. — Правилно сте набрали номера, Катя. Просто Шурочка, неговата майка, не е могла да предположи, че са го наричали Володя. Разбирате ли защо ми е тази снимка?
— Разбирам — въздъхна и Катя. — Ами ако ви направя ксерокопие? Цветно? Уверявам ви, че ще бъде едно към едно.
— Добре. А къде сте се снимали? Гледам, има река, и то широка.
— На Рейн сме, това лято… Направихме си кратък уикенд.
— Моля ви, напишете, ако не ви затруднява, това е много важно. И датата.
Копието, което Катя направи за няколко минути, наистина по нищо не се отличаваше от оригинала. Саша внимателно го прибра в джоба на якето си.
— А защо все пак не пазите пакета на Рослов вкъщи, имате такъв сейф!
— Володя каза, че това са извънредно важни материали. Не рискувах да ги държа у дома. Но сега ще отидем в банката и ще научим всичко. Готов ли сте?
— Готов съм. — Турецки поклати глава и отново огледа стаята. Стори му се, че напуска последното жилище на Кирил, Кирка… Кира, оня, който стоеше сега на масата в Москва, в Белия дом, затворен в позлатена рамка. Като миниатюрна надгробна плоча… — Катя, а може ли да се обадя от вас?
— Разбира се. Къде, ако не е тайна?
— Съвсем не е тайна. На хер Юнге. Само че ще се наложи да ми бъдете преводач. Там е работата, че той разбира на руски, но не говори. А за мен немският е заключена врата. Ако беше на английски…
— Кажете номера, сега ще разбера. — Тя раздвижи пръсти по бутончетата, каза няколко изречения и подаде слушалката на Саша. — Заповядайте, старши инспекторът знае английски.
Саша веднага съобщи на хер Юнге, че възнамерява да посети Матвей Григориевич Калина, един от собствениците на „Златен век“. И ако опасенията на Турецки за него се потвърдят, ще е нужна спешна помощ.
Юнге уточни кога, по кое време е насрочено посещението, уточни адреса.
— След нас имаше опашка, но мисля, че се измъкнахме — каза Турецки. — Една голяма черна кола. Не можах да разгледам марката.
— Вие със зелено алфа-ромео ли бяхте? — уточни Юнге. — Тогава това са моите хора. Тъкмо от тях не бива да се изплъзвате. Впрочем те вече са ви намерили. Тъкмо се обадиха. Накъде отивате?
— В банката — отговори Турецки и многозначително погледна Катя. Тя разбра и подсказа. — Подсказват ми: „Кайзерщрасе“ 68.
— Гут — каза хер Юнге и добави: — Ка-ра-шо.
4.
Турецки чакаше в колата, а Катя изтича бързо в банката, скоро се върна и хвърли чантичката до себе си.
— Веднага ли искате да погледнете, или да се отдалечим? — попита тя.
— А вие няма ли да възразявате, ако се поинтересувам?
— Моля. — Тя извади от чантичката огъната в черен целофан малка кутийка, наподобяваща аудио-касета. Турецки свали бързо обвивката: това наистина бе обикновена магнетофонна лента.
— Можем ли да я прослушаме? — попита Турецки и огледа арматурното табло, за да открие касетофон.
— Уви — поклати глава Катя, — нямам. Не мога да понасям странични шумове в колата.
— Какво да правим тогава?