— Трябва да отидем там, където има касетофон и да я чуем, нищо повече.
— Тогава да тръгваме по-бързо.
— Къде? Обратно при мен ли?
— Не бива у вас. Хайде при Пушкарски.
Катя натисна мълчаливо педала. Турецки сложи касетата в джоба на якето си и разсеяно поглеждаше настрани. Не, никак не можеше да се ориентира в новия за него град, никак не можеше да разбере вътрешната му структура. Виж Дениска — той веднага съобрази, защото е млад. Главата му не е претоварена от ненужна информация. Пък и по картата се ориентира бързо.
Турецки погледна в страничното стъкло и видя в далечината черна кола, която спазваше строго дистанция. А като се взря по-добре, Саша разбра, че това не е онази черна кола, а съвсем друга, и радиаторът й е съвсем друг.
— Катя — каза бързо той, — имаме чужда опашка.
— Виждам — отвърна кратко и натисна газта. Колата чак приклекна, така дръпна напред. Преследвачите бързо изостанаха. — Ще бягаме — каза тя, зави рязко надясно и тръгна през тесните улички, претъпкани с коли. Впрочем може така да се е сторило на Турецки, понеже подобно лудо каране в градски условия още не беше виждал. Най-много се боеше, че колата ще поднесе и Катя ще блъсне жабешката алфа в най-близката стена.
Най-после се измъкнаха на широката магистрала и Катя отново натисна газта. Не, едно е да си на кормилото, а съвсем друго, когато те карат и виждаш, че от теб и твоето умение не зависи абсолютно нищо. Това, разбира се, е ужасно състояние. Той погледна Катя: от възбуда очите й искряха и зъбите, лъснали от бясната страст, тракаха в някакъв ритъм.
— Говеда! — изруга неочаквано тя. Турецки се обърна рязко и пак видя ниската черна кола със счупена решетка на радиатора, което придаваше хищен вид на колата.
Преследвачите имаха по-мощен двигател, затова неумолимо наближаваха. И това явно не бяха хората на старши инспектора. Катя започна да нервничи. Турецки се опита да я успокои, но колата, въпреки луксозния си километраж, никак не можеше да изцеди повече от това, на което бе способна.
— Катя, трябва да излезем от магистралата — каза Турецки, треперейки от напрежение. — При това да го направим рязко. Главното е да не се преобърнем. Те имат тежък корпус, инерцията е голяма… можем да избягаме.
Катя бързо слезе от естакадата, като засече пътя на преследвачите и излезе на страничното платно. Направи го така, че гумите засвистяха отчаяно. Турецки се страхуваше само от едно: че колата може да се преобърне и да падне от естакадата. Тогава край. Той се натисна с цялата си тежест върху дясната врата, сякаш това можеше да помогне… размина се. Черната кола, естествено, пропусна маневрата им и сега на заден излизаше от магистралата. Жабата на Катя пък, като завърши големия завой, бе готова да се шмугне под естакадата. И в този момент Турецки видя как от колата към заграждението на естакадата тичат двама с автомати в ръцете.
— Газ! — извика той.
Катя видя тичащите и натисна докрай педала. Не чуха грохота от изстрелите, но като се обърна, Саша видя как голямата червена кола, идваща след тях, изведнъж се залюля насам-натам, последваха и други коли, някой някого удари — и стана пълна какофония.
— Трябва по-скоро да изчезваме — каза Турецки, като едва сдържаше дишането си. — И колкото може по-далеч. Докато се оправят там, аз, Катя, трябва да огледам бързо колата ви.
— Защо? — учуди се тя, но някак спокойно.
— Защото прекалено лесно ви намират. А ако тия юнаци са от една команда, тогава и методите са еднакви. Карайте по-бързо в някоя горичка, парк, къде да е, само да има канал, за да се пъхна под колата.
Скоро се намери такова място, но се наложи да пресекат Майн и с всички сили да бързат на юг.
Може би това бе парк, а може и много добре поддържана гора. Катя ловко спря колата над канавката, а Саша, след като хвърли якето, бързо се мушна отдолу. Не се наложи да търси дълго. Само след някакви си пет минути държеше в ръце шайбичката, слабо напомняща онази, която стоеше на собствената му нещастна бричка.
— Това е всичко — каза спокойно Саша, повъртя джунджурийката в ръце и като се засили, хвърли късчето метал с цялото му хитро съдържание в гъсталака. — Сега вече можем да караме спокойно. Но по-добре по някой друг път, за да не ги срещнем.
— Бях чела за подобни неща — каза Катя. — Но как се е оказало това нещо на моята кола?
— Когато пристигнахте, черната кола беше ли вече там?
— Не, нямаше я. Миша си има свой фолксваген, аз — алфа. Просто се уговорихме да се срещнем пред вратата на Валентин Дионисиевич.