— Предупредих пазача — докато се обличаше бързо и говореше, тя махаше с ръце, за да му покаже веднага да последва примера й. — Казах, че може да ни търсят. Платих му, за да ни информира веднага. Оказа се честно момче… Ключовете ще оставим тук, а ние излизаме през прозореца.
— Чакай, Катя — говореше учудено Турецки. Щом излязоха от широкия кухненски прозорец и го притвориха внимателно, направиха кръг през гората и се озоваха на автомобилния паркинг. — Имам подозрение — продължаваше Турецки, — че служиш или си служила в полицията. При теб всичко се получава толкова ловко и… професионално.
— Кое е ловко? — попита тя и остро го погледна.
— Получи се двусмислица — каза той, — а аз мислех за нещо съвсем конкретно. Разбираш ли, аз съм следовател професионалист, но едва ли бих постъпил в подобна ситуация по-грамотно от теб.
— А, това ли. — Тя сякаш се успокои. — Нагледала съм се на разни филми — оттам имам опит… Стори ми се, че искаш да ме обидиш.
— Какво говориш! — Турецки се наведе към нея с целувка, но тя спокойно отстрани устните му, като ги запечата с ръка.
— Недей, целият ми кураж се изпари… По-добре да изчезваме по-бързо.
Вече се смрачаваше — нали е есен — и предизвикателният цвят на Катината кола не изглеждаше толкова ярък и забележим. Колите на преследвачите също не се виждаха. Катя седна зад волана и предложи на Саша, когато двигателят загрее, да дръпне рязко чергилото и да скочи в колата. На Саша май му дожаля за хубавото нещо, но Катя махна с ръка и каза, че струва жълти стотинки, а суетенето около колата със сигурност ще привлече вниманието на преследвачите.
Колата рязко се измъкна от мястото си. Като се обърна, Саша видя хвърлилите се към тях хора, по багажника два пъти удари силно. „Автомат!“ — мина му през ума, но Катя вече бе на завоя.
— Избягахме! — каза тя и поклати глава. — Стреляха ли?
— Най-вероятно… Според мен някъде в багажника има дупки.
— Наведи се! — изкрещя тя и колата рязко се замята насам-натам.
Като падаше от седалката на пода, Саша успя да види как от края на завоя към тях от двете страни на банкета изскочиха двама с автомати. Той наведе още по-ниско главата си, следейки Катя, която буквално бе залепнала за кормилото и подхвърляше колата с резки, къси движения на кормилото. Чу се грохот, по главите им се изсипаха парченца от предното стъкло. После кратък удар, отчаян див вик и нещо тежко удари Турецки по главата така, че за миг се изключи. Когато отвори очи, колата вече се носеше по магистралата, вятърът го шибаше в лицето и заслепяваше очите му. Саша пипна с длан тила си, откри голяма цицина и като продължи надолу, към врата, откри съвсем чужд предмет. Огледа се и ахна: зад гърба му лежеше автомат.
Катя, ниско наведена над кормилото, караше колата на границата на възможното.
— Катя, дай на мен — предложи Турецки.
— Няма да се справиш с нея — процеди през зъби тя.
— А откъде имаме автомат? Ей, гледай ти, че той е наш, роден калашник, десантен вариант… Катя, чуваш ли ме?
— Той стреляше от упор, а аз налетях с колата към него и това влезе.
— А така — рече Турецки, — ще имаме хубав подарък за хер Юнге. Чистичък, новичък, отпечатъците са точно каквито трябва. Ще го увием в някой парцал, за да не се изтрият… Не карай толкова силно, вече се вижда градът.
— Ще те закарам в полицейското управление, а аз ще взема самолета за Мюнхен. Не искам да ме убие тук руската сган.
Каза го с такова изражение, че Турецки можеше да го вземе и по свой адрес. Но премълча. А какво му оставаше? Близо до полицията я попита:
— Заминаваш… Сигурно няма да се видим повече? А какво да правя с това? — Той се потупа по джоба, където бе касетата.
— Мисля, че сега ще трябва на теб, а не на мен. Какво би могъл да ми каже Владимир, което да не съм знаела?… Не, не си мисли, никога не съм ходила с него в онзи къмпинг. Сигурно това искаше да ме питаш?
Турецки мълчеше, гледаше право пред себе си със сълзящи очи, явно от насрещния въздушен поток.
— Ние с него бяхме приятели. Да. Затова, ако там има само служебни неща, това ще ви трябва. А ако казва нещо на мен, изхвърли касетата. Много е тежко да се говори със задгробния свят. Целуни ме и върви…
6.
След като сложи десантния автомат на масата, Ханс Юнге взе да обикаля около него като котка край мляко. Само дето не се облизваше. Най-сетне дойде експертът, бързо го оправи, показа на присъстващите с ръка да се отместят и да не пречат и се залови за работа.