Но Меркулов също не беше глупак: написа санкция по всички правила, а момчетата на Грязнов се подчиняваха само на Грязнов. И той не възнамеряваше да им откъсва главите.
Закараха заподозрения в „Матроска тишина“ и го затвориха в единична килия, своеобразен шик, понеже следственият изолатор беше претъпкан. Но като разбра от Костя каква птица очакват на гости, началникът им влезе в положението.
Меркулов и Турецки пристигнаха веднага в ареста. Извикаха Олег на разпит.
Като ги видя, Олег побесня. По лицето му запълзяха ярки червени петна.
— Явихте се — започна язвително, — а аз мислех, че ще дойде някоя въшка… че няма да имате смелост!
— Значи знаеш — кимна утвърдително Костя. — Но как можа, Романов-младши?!
И Олег удари на камък: всичко бе очаквал — ругатни, презрение, какво ли не, само не тази жалостива, почти бащинска интонация.
Той скочи, ревна, че всички са му писнали, всички съветници в ковчег да ги види дано, нека му предявят обвинението или да се разкарват на майната си!
— Имате три дена — въздъхна той, сякаш отсече.
— Грешите — Меркулов поправи Олег сухо и на „ви“, — трийсет. По новия закон. И вероятно ще се наложи да ви прехвърлим в обща килия. При престъпниците, с които лесно ще намерите общ език. Да, между другото, защо да го търсите? Ние получихме от Германия достатъчно следствен материал. Пък и вашите килъри все още дават пълни показания — и за Шрьодер, и за Елмазов, и за Рослов… Там особено много се старае някой си Владимир Точилин, печели правото на живот… Тази снимка ни помогна много.
Костя извади ксерокса, който Саша донесе — Кирил с Кейт, — и я показа отдалеч на Олег. Той въпреки волята си впи поглед в нея.
— Пътникът, седял в самолета с този човек, го позна — Костя блъфираше, но реакцията бе еднозначна: Олег изведнъж някак угасна и наведе глава. — Дай касетофона, Александър Борисович, нека Гладиатора послуша последния си разговор със своя брат…
Турецки сложи касетата в портативния касетофон, натисна копчето и прикри очи с длан, наблюдавайки реакцията на Олег. Той слушаше с каменно лице. Само жилите му като че ли се надуваха.
Касетата свърши. Олег мълчеше, забил поглед в пода.
— И какво искате от мен?
— Искам да видя очите ти, преди да отида при Шурочка…
— Ох! — Олег се намръщи гнусливо. — Само това не! Не мога да понасям сантиментите… Значи сте просто гости. Любопитни гости. — Олег се размърда.
— Аз дадох санкцията за ареста ви, а Александър Борисович си направи отвод и написа заявление делото да се предаде на друг следовател.
— И правилно е направил! Защо да се мърси в тия лайна. Нали е известно как ще завърши всичко… Твоите… между другото са живи и здрави. Съобщиха ми… — каза Олег на Саша, като се запъна, но така и не го нарече по име.
— Знам, спасиха ги от твоите бандити — отвърна Саша. — Но как можа, гадно копеле!
— Ох-ох-ох — въздъхна уморено Олег. — Дрън-дрън ярина! Как не разбирате най-после, че все още живеете в свят, който отдавна не съществува! И така наречените ви принципи и всичко останало са само щрихи от областта на спомените. Светът вече сто години живее по други закони — строги и еднозначни. А вие все искате да намерите златната среда — и от едната страна да не ви припича, и от другата да ви грее слънчицето. Вече не става така! Това, което става, а по-точно — стана, е закономерен подбор. И никой не е виновен, че на някого не му е провървяло. Просто нямал късмет и край. Няма нужда от трагедии!
— Но вие смятате, че ви е провървяло? И, изглежда, на това основание произнасяте присъди над другите? Така ли е? — попита Костя, без да вдига глава.
— А, ето сега правилно разбрахте — отвърна спокойно Олег и като сгъна ръцете си зад главата, каза на тавана: — Произнасял съм и ще произнасям. Защото стопанинът съм аз… а не вашите морални принципи. Край, изповедта свърши, поповете могат да си ходят. Наистина ми е жал, че ви се е наложило да се пъхате в тази помийна яма… Кажете да ме отведат в килията.
Четвъртък, 19 октомври
— Саша, още ли спиш? — попита Меркулов.
Турецки погледна часовника: беше седем сутринта. Защо приятелят и учител, шеф и наставник се е размърдал толкова рано?
— Защото не можах да заспя и чаках момента, когато ще мога да събудя и теб.
Нещо неясно бе станало с гласа на Костя: или сдържаше сълзите си, или бе обиден и затова всичко в него кипеше…