— Поредната дивотия ли се случи? — попита Турецки, докато се прозяваше.
— Ако можех да го нарека така, щях да бъда щастлив.
— Кажи де, не го усуквай!
— Късно снощи главният ми се обади и нареди спешно да отида и прокуратурата. Не ми обяснява нищо. Каза, всичко на място. И аз тръгнах, защо ли, викам си? Сигурно нещо свързано с нашия Гладиатор… Познах… Саша, толкова безобразен крясък, толкова каруцарски псувни не съм чувал дори от най-отявлените бандити! Така се дереше и псуваше, сякаш го пържат жив на тиган в ада.
— Но поне имаше ли аргументи?
— Само един — как посмя?! С една дума, след всички многочислени устни забележки, които нямат чет, ми беше предложено незабавно да напиша, направо там, в кабинета му, че напускам прокуратурата по здравословни причини и във връзка с пенсионирането ми. Можеш ли да си представиш?
— Написа ли?
— Да.
— Защо?
— Защото той собственоръчно написа постановление за прекратяване делото за убийството на Рослов, тоест на Кирил Романов.
— Такаа… И от коя дата си извън играта?
— От утре, двайсети. Трябва да предам ключовете, всички материали, които се пазят в сейфа и така нататък.
— Много добре, значи ще успея и днес ще утвърдиш молбата ми за уволнение. Не искам да виждам тази кантора и през крив макарон. Костя, може ли да изпратя телеграма, както един приятел: „Основание тази телеграма моля уволните собствено желание зпт никога повече няма дойда тчк Турецки“. Костя, става ли?… Ех, гадняр! „… Аз се връщах призори, млад си бях и водка ме опи…“ Хайде, Костя!
— Да, да… „И във циганския факултет висше свърших, братчед…“ Но не съм ти разказал всичко. Както съобщи оня боклук, като правеше страшни очи, че вчера е имало някакво екстрено съвещание — или на президентския Съвет за сигурност, или друго нещо свръхсекретно, а след това на нашия храбрец се обадил първият помощник на президента и заповядал незабавно да се освободи от ареста Олег Романов и строго да се накажат виновните за нарушаване на законността и демократичните основи за свободата на личността. Представяш ли си? Излиза, че ние с теб сме длъжни лично да поднесем извиненията си. Както разбрах, неизпълнението на това телефонно указание отнема на нашия главен единствения шанс да дочака някак пенсионирането. Аз казах: не, Саша. Какво ще правим сега?
— С талант като твоя, Костя, веднага ще те купи най-богатата банка. Ще станеш консултант по някакви правови въпроси, ще пътуваш с личен мерцедес и няма да се боиш от бандитите, защото консултанти като теб са страшно нужни и на тях. А аз, с твое позволение, още днес ще прескоча до „Нова Русия“ и ще проверя от кой ден да тръгвам на работа. За тях съм готов да пожертвам половината от отпуската, Костя. Горе главата! Среща ли се с Шурочка?
— Още не, страх ме е…
— Хайде аз да го направя.
— Ценя подкрепата ти, Саша, но предполагам, че все пак аз трябва да направя крачката…
Петък, 20 октомври
Когато Костя си замина, Шура заби нос във възглавницата и зарева с глас, виеше и нареждаше като стара руска оплаквачка, изгубила за миг цялото си семейство…
После стана тежко, отиде в банята и дълго отмива пред огледалото следите от женската си слабост. Изглади бръчките с крем, напудри червенината по бузите и тъмните кръгове под очите. Най-накрая, след като се огледа, взе телефона.
— Алка! — Гласът й беше чист и прозрачен. — Защо се излежаваш вкъщи, скитнико? Звъня му на работа, а там тихо, после новата ти секретарка казва, че трябвало да те търся у дома. Абе, викам си, какво прави един зает човек в работно време вкъщи? Алка, да не пиеш водка?! — Тя заговори със страшен глас. — Нали ги знам твоите приятели… и Сашка, и той един скитник!
Отначало Олег много се изплаши, но докато майка му бърбореше, той се окопити и си възвърна привичния, леко снизходителен тон.
— Не бе, мамо, какво говориш! Да не съм някой пияница. А съм си у дома, защото се стягам за командировка. Президентът ме изпраща в Щатите, ще започваме ние с него сериозни работи, разбираш ли? Но имай предвид, само на теб го казвам, защото вече си генералша и умееш да си държиш езика зад зъбите.
— Ох, Алка, толкова далече! И не те ли е страх? Какво пък, може да срещнеш Кира… Вчера получих от него вест… Алка, чуваш ли ме? Защо не се радваш?
— Ама радвам се бе, мамо… Само че ти си като малко дете, доволна си на всякаква играчка.