— Ами как, сине… и двамата сте ми деца. — Шура изхлипа.
— Е, мамо, пак започваш! Така си и знаех! Стига, успокой се! Ще ти се обадя, когато пристигна. Или ще предам вест от Щатите, става ли, мамо?
— Ох! — сепна се тя. — Какво правя аз? Кога е самолетът?
— Днес вечерта, с търговския самолет. Утре вече ще съм там, мамо, така че…
— Не, Алка, ще те изпратя! Ти какво, вече на родната си майка отказваш? Имам и кола, служебната волга, по всички правила. Не искаш да виждаш външни хора, сама ще те закарам! Стига, идвам да те взема! И не смей да възразяваш на майка си…
Свечеряваше се. Черната волга летеше по Ленинградски проспект… На волана бе Романова с отлично ушит генералски мундир. Седящият до нея Олег беше облечен със съвсем нови дрехи, артистичната папийонка украсяваше белоснежната колосана яка на ризата — чист памук и никаква синтетика. Красив бе Олег, макар че Шура виждаше — лицето му нещо се е променило: станало е сурово, жалко, че вече е започнало да загрубява…
Преминаха по моста до метро „Войковска“.
Олег все се шегуваше с майка си: защо се е издокарала така? Нали щом ги видят заедно на летището, кой знае какво ще си помислят!
— Нали мога от време на време да се изправя с целия си генералски блясък до красавеца си син… да се погордея…
На Олег му се стори, че майка му пак ще се облее в сълзи. Разбира се, как да не я разбира, вече е стар човек, готова е да ревне за всяка дреболия. Но най-често сълзите са били от радост, а не от мъка… Колкото и да се вслушваше в интонациите на гласа й, Олег не можеше да долови нищо такова, което да я издаде… Не, тя наистина нищо не знае. Значи ония стари пикльовци са имали достатъчно акъл, за да не убиват старата жена, техния другар… Добре де, ще мине време, всичко ще се нареди, успокои и тя ще научи, но не така, както искаха те, а както й доложат по каналния ред: загина значи при изпълнение. Какво толкова? Наоколо е война. Тая Чечня вземи… всеки ден загиват хора. И тези смърти у никого не предизвикват усещането за страшна трагедия. Добре, че разбират това и в президентското обкръжение и не заострят много вниманието… И изобщо всичко се получи много добре: и писмото от Калина, където обещава, в случай че пипнат Олег, да публикува в западния печат имената и банковите сметки, които толкова дълго търсеше… намери онзи праволинеен глупак… Олег кой знае защо дори в себе си не искаше да назове името на Кирил. Дали от суеверие или… Да… И командировката, която веднага уреди на Олег неговият приятел, началникът на президентската охрана. С една дума, всичко е успешно.
Отминаха първия в Москва комплекс от здания на кооператив „Лебед“ със странно-блатист цвят…
— Алка — каза Шура, като гледаше замислено пътя, — когато вие с Кирка бяхте мънички… Ти съвсем мъничък, а той малко по-голям, все пак пет години е разликата ви, аз все мислех какви ще станете… Времето си вървеше, аз ви наблюдавах, гледах как дружите и се карате… И знаеш ли, по-често бях на твоя страна. Защото ти растеше мек, добър, нежен, макар и дълъг като върлина. — Тя се обърна към сина си и Олег видя светещите й от щастие очи, след което окончателно се успокои. — А Кира — той беше по-суров, дори мислех, понеже беше с опърничав характер, да не провали живота си, да не стане неудачник… Много страшно е, когато човек е неудачник! Той вини всички за греховете и нещастията си, а сам, сине, не желае да направи нищо… Честно казано, страхувах се. Сега разбирам, че работата не е в бащата, който можеше да му предаде гадния си характер…
— Мамо, какво говориш? — почти без учудване попита Олег. — Защо говориш така за Матвей Григориевич? Та той съвсем не го познаваше.
— Да, аз забраних на Матвей, когато искаше веднъж…
— И сигурно правилно си сторила, мамо… Какво да говорим сега за това? По-добре гледай пътя, шофьорке моя! — засмя се непринудено Олег.
Минаха край метро „Речна гара“.
— Мамо, закъде бързаш като хала? — промърмори Олег. — Имаме още толкова много време! Ще успеем да се сбогуваме.
— Аз също винаги съм мислела така, Алка, че всички имаме много време… А то се изтърколи, сине, неизвестно къде, и както се казва, да даде Господ наистина да се сбогуваме.
— Мамо, какви мрачни мисли имаш днес… За Бог, за вечност, какво ти става!
— Но като изживях докрай живота си, сине, разбрах, че целият си живот съм жалила и обичала друг човек… Късно е. Ето и за нас дойде време да се сбогуваме.