— Мамо, не те разбрах! — Олег се намръщи. — Какво сбогуване? Я ме погледни!
Колата връхлетя на моста над водоема в Химки. Къщите отляво и отдясно свършиха, пред тях — само конструкцията на моста и перилата.
— Гледай! — Шура обърна съвсем спокойно лицето си към сина си и рязко врътна кормилото надясно.
Скърцайки, волгата подскочи на ръба, събори долу в далечната вода парчета от металното заграждение и за миг замря. Олег с разбита в предното стъкло глава се забоде о вратичката на жабката…
Съществува такова действие: контролен изстрел. Наемните убийци постоянно го използват, за да са напълно сигурни, че поръчката е изпълнена в съответствие с договора…
— Прости, сине — каза тихо сама на себе си Александра Ивановна Романова, генерал-майор от милицията, — принудена съм…
И тя плавно, като на стрелбището, натисна педала на газта докрай. Волгата изрева и стремително се хвърли в бездната.
Събота, 21 октомври
И отново рано сутринта позвъни Костя, но не се канеше да съобщи нищо ново: и така вече всички знаеха.
— Виждам, приятелю, учителю и бивши шефе, че безсънието ти стана навик.
— Ще си помисли човек, че цяла нощ си хъркал безгрижно…
— Не съм хъркал. И аз не спах, но нали от това не става по-леко, Костя? Моите хора пристигат, не искат да живеят повече сами… Просто не знам какво да правя.
— Ще измислим. Грязнов спи ли? Или вече бди в кантората си?
— Костя, засрами се от Бога, днес е събота — всеобщ почивен ден. Аз за първи път почивам в събота, това е такова щастие.
— Стига си почивал, кажи на Грязнов, че сега ще дойда, да пали неговото… ауди ли беше?
— Защо пък?
— Като дойда, ще кажа.
Грязнов бе мрачен след вчерашното произшествие. Двамата с Турецки, вече без да могат да се удържат, се натряскаха здравата и не говореха за нищо.
— Какво има? — попита той навъсено.
— Не знам, някакви Костини фантазии.
— Ааа…
Меркулов носеше четири пищни бели хризантеми. Седнаха мълчаливо в колата на Слава и поеха. Сякаш повториха последния път на своята славна приятелка…
Преди моста Слава спря колата, слязоха на банкета, а на самия мост тръгнаха пеша. Стигнаха до онова място, където внушителна част от парапета бе изтръгната, а сега в празнината временно бе опъната тел. Костя помълча и сложи до заграждението хризантемите си. Извади от джоба си плоска манерка с коняк, откъсна и хвърли във водата златистата тапа и като отметна глава, опъна една глътка. Предаде на Грязнов. Славка отпи малко и подаде на Турецки. Саша просто изля всичкото останало количество в гърлото си и пъхна манерката в джоба на коженото яке.
Покрай тях вървеше безкрайният поток от коли. Някои, като виждаха счупеното място на парапета, тримата мъже и хризантемите върху бетона, намаляваха, а един шофьор дори натисна продължително клаксона.
Костя кимаше като китайска статуетка.
— Може просто да не се е справила с управлението? — предположи Турецки. — Може да е поднесло, виж колко кал има, сгрешила е мъничко, а тук… — Той не довърши.
— Майчицата-началник никога не грешеше — обади се Грязнов. — Тя дълго се съмняваше, пазареше се, гонеше ни всички, но… не грешеше.
— Да вървим, момчета — каза Меркулов, — нали я няма вече нашата Шурочка… А на нас пак ни предстои да мислим за бъдещето…
Епилог
Тази година средата на ноември в Сочи се случи топла и слънчева. Някои приятели и колеги на Меркулов по свой начин реагираха на напускането му от Главна прокуратура. Сякаш се бяха наговорили, накараха го да остави за кратко оформянето на пенсионните документи и може би за първи път от дълги години да отиде заедно с жена си на курорт.
Сякаш в най-добрите времена, мислеше Костя, докато се разхождаше безцелно из двустайния луксозен апартамент и слушаше как дращят по парапета на балкона сухи палмови листа. Но колкото и да размишляваше, никак не можеше да си спомни някога да му се е случвало нещо подобно. И какви бяха тия най-добри времена… Всичко — в движение, припряно. Но на кино ходеше — това е сигурно…
Първите няколко дни Костя се занимаваше с най-обикновени неща: ядеше, отспиваше си и мълчаливо бродеше заедно с Льоля по крайбрежието, покрай пустите сочински плажове. Заслепяващото слънце и пронизващият вятър вършеха своето — прочистваха мозъка му. Ако не бяха тези тъжни крясъци на чайките, които го връщаха към случилото се…