Гибелта на Шура, а после погребението й се отделиха в паметта му с черна ивица и ги виждаше като поразителна нелепост: двата ковчега, изобилието от странични хора, неизвестно към кого насочените прощални думи… Просто нямаше други събития и според Меркулов не можеше и да има. Някак напълно спокойно, тоест дори без ни най-малко злорадство Константин Дмитриевич прие вестта за отстраняването от работа на изпълняващия длъжността главен прокурор във връзка с пенсионирането му поради навършване на възраст, а после — утвърждаването в Съвета на федерацията на новия и, слава богу, без всякакви „врид“. Естествено, Меркулов познаваше новия, макар той да беше повече учен, отколкото практик. Обаче възприемаше всички премествания и назначения някак периферно, без емоции.
Но все пак Меркулов се реши да предприеме една акция, макар да не беше сигурен какво ще излезе. Той извика Турецки за цял ден при себе си и го накара да изложи писмено и подробно същността на делото, което бе успял да разследва Кирил Романов. В сбит вид информацията зае около три машинописни страници. Това беше много, Меркулов знаеше от опит и хвана молива в ръка. След тактичната му намеса, без да губи нищо от същността си, изложението зае страница и половина. Оставаше само да се придаде на писмото по-благопристоен вид и да се намери възможност да се връчи лично на президента. А за последния акт трябваше да порови из паметта си.
Меркулов знаеше мнозина от президентското обкръжение, но след стремителното и незаконно освобождаване на Романов Константин Дмитриевич не се решаваше напълно да им се довери. Естествено, може хората да не знаят нещо, съзнателно да са ги заблуждавали, подавайки им информацията в специално разработена опаковка, но нали от това общото решение не променяше същността си. И вече съвсем нямаше как да знае със сигурност дали техните имена, псевдоними и шифри на банковите сметки не са били в чантата, която изгоря при взрива на мерцедеса.
Константин Дмитриевич щеше да се отчае напълно, когато късметът му сам проработи.
Телефонът зазвъня продължително — като за междуградски разговор. Приятен женски глас съобщи, че го търсят от Казан, и помоли Меркулов да разреши да го свърже с Хайдер Мухамедович.
— Юра! — искрено се зарадва Константин Дмитриевич. — Направо Господ те праща!
— Е, чак пък Господ — Басовият глас на Юра заклокочи доволно.
— Нека да е Аллах, съгласен съм на всичко…
— От мен да мине… Наслушах се за твоите подвизи и, естествено, на оценките им. И по този повод имам конкретно предложение. Почакай, не ме прекъсвай. Утре ще бъда в Москва, а към края на седмицата съм поканен на височайша аудиенция, разбираш ли ме?
— Има си хас! — Костя се зарадва. — По този повод…
— Именно, ще поговорим, като се видим. Надявам се, ще ми разрешиш да те навестя?
— Не те е срам да питаш? Нали знаеш нашето отношение към теб. А Льоля — тя просто винаги се радва…
Президентът поканил Хайдер със съвсем конкретна цел, за която е преждевременно да се говори. Едно бе ясно: президентът е започнал да сменя обкръжението си. Доколко ще са дълбоки измененията, засега е трудно да се гадае, но е факт, че са започнали.
Говориха цяла нощ, без да спрат. Като в студентската младост, когато имаха време за всичко. Като си заминаваше призори в хотела, Юра взе писмото на Меркулов, а след няколко дни му съобщи, че го е предал по назначение.
Ето, след всичко това Константин Дмитриевич сметна за възможно да отиде на курорт…
Дойде втората седмица от курортния живот и преди обед, когато навъсеният Меркулов се върна от разходката, камериерката му предаде голям пакет и съобщи, че е за Константин Дмитриевич, а от кого, куриерът не е казал, той сам ще се сети. Костя веднага отвори пакета и изсипа от него два плътно сгънати вестника и бележка с поразително познатия почерк на бившия старши следовател господин Турецки. Меркулов отмести бележката и разтвори вестниците.
„Нова Русия“ — да, това е ясно. Вижте ни, ласкаем авторското си самолюбие. Видя голяма статия на втора страница, оградена с червен молив. Подпис: Борис Александров. А как иначе… Та за какво е, казваш, статията? Ах, ето за какво! „Аферата на века“ откри своите тайни… Заглавието е привлекателно.
Статията бе построена грамотно: предположения — доказателства — реверанси към досетливия читател. Не, неслучайно Александър Борисович постоянно развиваше техниката си „майстор на версиите“. Значи ненапразно го е учил и Меркулов. Изобщо нищо не беше напразно, понеже е намерило приложение.