Турецки не обичаше и не уважаваше своя главен прокурор, тоест висшия си началник. И имаше причини. През последните два месеца някак между другото той се занимаваше с делото за убийството на едър банкер, както се казва, по-едър от това няма. На всичко отгоре — депутат от Държавната дума. Както разбра, в тесните, но твърде влиятелни кръгове на истинските властелини на държавната политика са подготвени настоятелни препоръки към президента да предложи на банкера председателското кресло на Централна банка. Знаещи консултанти обясниха на Турецки, че в условията на така наричаните у нас икономически реформи назначаването на новия главен банкер на страната може да предизвика най-непредсказуема реакция, стигаща дори до смяна на правителството.
Турецки разбираше с ума си, че всички подобни „заплахи“ са предизвикани от едно, дори неприкривано желание: да се усили дестабилизацията в обществото в навечерието на изборите за Държавна дума. Но вътрешно изпитваше усещането, че с този ход някакви, и то твърде сериозни сили от президентското обкръжение сякаш правят сондаж: ще мине ли даденият номер или не? Май не може да се измисли по-точен пример за срастване на държавни структури, едър капитал и криминални елементи. Но по правило за това говорят само журналистите, а политиците махват с ръка и продължават в същия дух. Но май този път господата от висшите кръгове са допуснали грешка. Ако се съди по характеристиките, които получи следствието, покойният наистина е бил най-големият „авторитет“ поне в две измерения — в криминалната и банковата сфера, като се е отличавал с особено голяма жестокост и безпощадност към конкурентите. Затова скоро една от първите, но сериозни версии на следствието стана окончателна: босът е убит от обединили се обидени. Но изведнъж към Турецки се насочиха такива фигуранти, а самото дело започна да набъбва така стремително, че след нечие настоятелно позвъняване главният прокурор взе делото при себе си. Да се запознае с него и вземе решение, като нареди да се даде заден ход. При това толкова рязък, че екипът на Турецки едва не се провали. Какво пък, рече си Саша, не ни е за първи път. Щом не ни допускат до корена, ще стригнем връхчетата. Най-накрая под ръководството на Юра Фьодоров доблестните муровци успяха на часа да открият изпълнителя, когото доста сносно бе описал наистина случаен свидетел. После въпреки лошата традиция от последните години — лекомислено и бездарно да губят скъпоценните си свидетели — самият Турецки успя да запази живота му и да доведе делото до съда. Няма две мнения, че онзи килър ще бъде наказан. Но по неизвестни и навярно твърде крехки обстоятелства делото се отлага вече за кой ли път, а бившите фигуранти, естествено, са на свобода и продължават да ръководят банките и другите си търговски структури. Дали пък, макар и с явно закъснение, тревожната лястовичка — БМВ-то — не беше изпратена от тях?
Саша научи и друго обстоятелство. От негова гледна точка е абсолютно ясно, че делото предизвика неочаквано бурна реакция на върха. Не, лично с Турецки никой не е разговарял — той не е на нужното равнище. Затова пък главният прокурор, както Меркулов съобщи поверително на Саша, се пържи в нагорещен тиган. Какво ли пък ти остава да правиш, когато те притискат от всички страни, а възрастта ти е такава, че имаш още много до пенсия и колко, ах, колко много ти се ръководи!… Разбира се, в обкръжението на президента има хора, които се нуждаят точно от такъв главен прокурор, и то действащ, а не в оставка. Може да бъде трън в очите на президента, но с това служи на онези, на които дължи постоянното си днешно благополучие. А прокурорът Толя има доста такива грижи: неслучайно бърза да дострои огромните вили за себе си и за многобройната си рода, пък те до една са свързани с луди пари и битката на собствениците им стана открита, без никакви правила и снизхождения. Та като има предвид тези обстоятелства, с кого да е главният прокурор? С президента, на когото помогна чисто словесно през 93 година, рекламирайки демократичните си пристрастия, или на ония, които храни или им разрешава сами да се хранят? Глупав въпрос. Разбира се, че с постоянните си укази за необходимостта от рязко засилване на борбата с престъпността, корупцията и прочие никой президент, да прощавате, не може да му заповяда. Силата не е в президента.